— Дръмънд, слушате ли ме?
Ха така!
— Аз съм много зает, младежо — заяви мистър Бронсън. — И ако ви е чак толкова отегчително да ме слушате… Чухте ли поне една дума от онова, което казах?
Стана ми много неудобно. Крайно време беше да се престоря на засрамен и да го уверя, че словата му са били не само поучителни, но и вдъхновяващи.
— Извинявайте — отвърнах аз съвсем искрено. — Мислех си, че приключихте някъде преди десетина изречения.
Той взе да усуква вратовръзката си. Щеше да е голяма гадост, ако го обземеше нелепото чувство, че съм някакъв новопостъпил сътрудник, когото може да мачка както си иска, нали така? Не, и за мен, и за него би било по-добре ако решеше веднага, че в тази фирма няма място за двама ни и се налага светкавично да ме изрита. Честно казано, не се надявах това да стане още от първата среща. Но човек е длъжен да опита.
На него обаче явно му беше писнало. Кимна отривисто на мис Уестин и се оттегли скоропостижно.
От гърдите й се отрони тежка въздишка. Тя ме изгледа навъсено и заяви:
— Беше ужасно глупаво.
— Не се тревожете. И той е адвокат като другите.
— Не е като другите. В тази фирма той е Господ, идиот такъв.
— А може ли да ми издаде пропуск за паркинга?
— Какъв ви е проблемът? — Изнервена до немай къде, тя скръсти ръце и ме посъветва: — Когато се срещнете с другите съдружници, постарайте се да им направите по-добро впечатление. Ще ме вкарате в беля.
— Моля?
— Добре ме чухте. Докато сте тук, аз отговарям за вас.
— Обяснете, ако обичате.
— Управителният съвет смята, че появата на армейски юрист в редиците ни може да породи културни и образователни търкания. Моята задача е да ги предотвратявам.
— И какво по-точно означава това?
Всъщност знаех много добре какво означава.
— Слушайте, Дръмънд…
— Името ми е Шон.
— Добре. Позволете ми да…
— А аз мога да ви наричам Сали, нали?
— Ако е толкова важно за вас. Вижте, Дръмънд, вие очевидно сте некомпетентен…
— Седни, ако обичаш — прекъснах я аз. Посочих отсрещното канапе. Усмихнах се. — Дай да почнем отначало. Аз съм Шон, ти си Сали. Не си ми нито наставничка, нито бавачка, а колежка. Би трябвало да се отнасяме един към друг с уважение, дори приятелски и…
На прага бе изникнал нов посетител, който каза:
— Добро утро, майоре. — Усмихна се лекичко и добави: — Аз съм Сай Бъргър… един от старшите съдружници.
Всъщност вече го знаех.
В един град, претъпкан със знаменити лица, това на Сиймор (или просто Сай) Бъргър спадаше към най-известните. Той беше изкарал два мандата като конгресмен, после още два като сенатор и властваше над Капитолийския хълм, но после онази неприятна история с една служителка в Конгреса — всъщност не беше само една, а цял куп служителки плюс жените на други сенатори и още много дами от всякакъв ранг — го препъна. Политическото му умение и влияние бе от такава величина, че всички го знаеха като Краля на хълма, преди тълпи от разплакани жени да изникнат изневиделица с обвинения, че Сай бил посегнал на целомъдрието им. Припомних си телевизионните репортажи от заседанията на анкетната комисия, медийния шум около делата за бащинство, втория развод с негодуващата съпруга и накрая пресконференцията, на която сенатор Бъргър обяви, че се отказва от борбата за преизбиране, за да се заеме „с лични дела“.
Ако питате мен, можеше да го каже и по друг начин.
Така или иначе, Вашингтон е шантав град със съвсем различна културна представа за политическата немилост и професионалния провал. И Сай постъпи по вашингтонски — оттегли се в мощна адвокатска фирма, където получаваше десет пъти по-голяма заплата, отколкото като сенатор и след като Джей Лено приключи с майтапите за негова сметка, постепенно се превърна в нещо като висш държавник. В неделя сутрин редовно посещаваше някое телевизионно предаване, крънкаше услуги от бившите си колеги и личните му дела отново станаха съвсем лични.
Но разберете едно: от всичко на света Вашингтон най-много обича сочните политически скандали и през тия два месеца Сай Бъргър беше човекът, за когото говореше цялата столица.
Кралят на хълма получи новия прякор Наперения петел, а сред широката публика плъзна вицът за един фермер, който платил цяло състояние за петел на име Сай, прославен с приказната си мощ и издръжливост. Човекът отнесъл Сай у дома, пуснал го в кокошарника и зачакал да види как ще действа. Резултатът го поразил — Сай не само бил неуморен, но и не подбирал на кого налита. До пладне обслужил всичките триста кокошки, после прехвръкнал на пасището при кравите, оправил четиристотин глави добитък, а когато се заел със свинарника, на фермера му омръзнало да гледа. Но на другата сутрин, когато човекът излязъл на двора, заварил безценния си петел да лежи по гръб с изпружени към небето крака, явно мъртъв от изтощение. Горе вече кръжало ято лешояди. Фермерът побеснял, че са го измамили, и се разпсувал здравата. В този момент обаче Сай отворил едно око и прошепнал: „Хей, млъкни, ако обичаш. Вече почти съм примамил лешоядите“.