Задънена улица. И двамата бяхме уморени, с обтегнати нерви. Освен това бяхме гладни и жадни, затова слязохме няколко етажа по-долу и открихме кафенето. Взехме си по чаша кафе и пълнозърнеста кифла и седнахме на една масичка.
Имайки предвид, че вече сме нещо като партньори, реших да опозная Спинели и го попитах:
— Е, Дани, какво те доведе в армията?
— Беднотията. А тебе?
— Нямах какво друго да правя.
Той се изсмя. Май започваше да ме харесва. Аз още не бях сигурен дали започвам да го харесвам.
— Като военен полицай ли започна? — попитах отново.
Той кимна.
— Стигнах до сержант, после отидох на курса за ОКР.
— Хареса ли ти?
— Отдавна беше.
Добре, стига с тия задълбочени въпроси. Вече се познавахме отблизо, знаехме кой какво гони и тъй нататък.
— Ти си специалистът — казах аз. — Според теб какво става?
— Де да знам.
— Онзи ден намекна, че убиецът е имитатор. Още ли смяташ така?
— Аха. Защо?
— Просто питам — отвърнах аз и добавих: — Между другото, не видях никакъв признак Лайза да е познавала Каролайн Фиорио.
— Може да не са се познавали. Може при Фиорио да има някаква друга връзка или мотив.
Замислих се. Звучеше логично — можеше онзи тип да е очистил Лайза, Кътбърт и Каръл по една причина, а Фиорио по съвсем друга. Задълбах още малко в идеята за имитатора.
Почвах да усещам, че Спинели е точно мой тип ченге. Другите служители на реда толкова интелектуализираха и усложняваха проблема, измисляха толкова засукани теории и тромави хипотези, че накрая търчаха като куче подир опашката си. Спинели стоеше на земята и с двата крака.
Отпих глътка кафе и си повторих последната мисъл: стой на земята и с двата крака, недей да му мислиш много, най-често отговорът е под носа ти. И изведнъж ми просветна. Тръшнах чашата на масата.
— Последвай ме.
Следван плътно от Спинели, хукнах нагоре по стълбището чак до интензивното отделение и нахълтах в стаята на сестрите. Едра чернокожа сестра гледаше напрегнато мониторите пред себе си, но се озърна, когато я попитах:
— Извинете, бяхте ли тук, когато си тръгнаха дъщерите на мистър Мороу?
— Да.
— Оставиха ли ви номер за връзка?
— Оставиха.
Обясних, че изпълняваме полицейска задача, Спинели размаха значката и сестрата ни даде номера. Усмихнах й се.
— Ще разрешите ли да ползвам телефона? — попитах я аз.
— Говорете. Само да не е много дълго.
Набрах номера и чух женски глас:
— Ало.
— Обажда се Шон Дръмънд. Може ли да попитам с кого разговарям?
— Етел Мороу.
— Опитвам се да се свържа с Джанет Мороу. Случайно да знаете къде мога да я намеря?
— Аз съм й леля. Естествено, че знам къде да я намерите.
— Чудесно. Ще ми кажете ли къде да я намеря?
— Ами в момента е тук, младежо. Но сега не й е до приказки.
Спомних си как веднъж Лайза спомена, че имала неомъжена леля, сестра на баща й — желязната лейди на рода, която помогнала в отглеждането на момичетата след смъртта на майка им. Била любопитна, ексцентрична и цапната в устата стара мома, но доколкото можех да преценя, беше им станала като майка. И изглеждаше съвсем нормално в подобен момент момичетата да идат при нея.
— Вижте, стоя пред болничната стая на брат ви — обясних й аз. — Долетях с военен хеликоптер. Трябва на всяка цена да говоря незабавно с нея.
— А, добре. Но по-кратко. Много е разстроена.
След миг Джанет пое слушалката.
— Обажда се Дръмънд — казах аз. — В болницата съм. Ти къде си?
— У леля ми. Какво търсиш в Бостън… в болницата?
— После ще ти обясня. Дай ми адреса.
Записах адреса и подадох листчето на Спинели, а той хукна да търси полицая, който ни беше посрещнал на покрива.
— Слушай внимателно — казах на Джанет. — Лайза е познавала Джулия Кътбърт и Ан Каръл. Пратила им е няколко съобщения по електронната поща, преди и трите да бъдат убити.
— О, боже.
— И Спинели е тук. Не напускай къщата. След малко пристигаме.
34
Скочихме в полицейската кола: зад волана ченге, до него Спинели, Дръмънд отзад. Полицаят включи лампите и сирената, след това даде газ и изхвръкна от паркинга. Изведнъж ми хрумна, че прави голяма грешка.