Най-сетне Елизабет и Каръл отстъпиха, а Джанет и Спинели се споразумяха за плана в най-общи линии. После Джанет пак се обади в кабинета на комисаря, откъдето я свързаха с полицейския капитан, който бе назначен за шеф на цялата дандания. Заговориха си като стари приятелчета, размениха няколко топли дружески закачки, сетне Джанет подаде слушалката на Спинели, който отдели двайсетина минути за съгласуване на плана с бостънската полиция, определяне на маршрут, предпазни мерки и тъй нататък. Аз слушах и неволно признавах, че с оглед на обстоятелствата избират най-добрия вариант. Но за протокола държа да отбележа, че „най-добър“ невинаги означава и „най-успешен“. Затова, докато Спинели бъбреше по телефона, аз придърпах Джанет във всекидневната.
Щом останахме насаме, казах:
— Сигурно смяташ, че знаеш какво вършиш, но поемаш много голям риск.
— Разбирам — кимна тя. — Но трябва да го направя. Сам знаеш.
Вече нямаше ни най-малко значение дали трябва или не трябва. Отговорих:
— Щом се захващаш, чуй няколко съвета.
— Стига да са конструктивни.
Посочих краката й.
— Струва ми се, че с Каръл носите един размер. Дай й тия обувки с високи токчета и вземи нейните маратонки.
— Добра идея. Ще го направя.
— Той обича да убива с голи ръце. Не позволявай на никого да се приближи.
— Ясно… никой да не се приближава.
— Първият ти избор е да бягаш.
— Да бягам… да, точно това ще направя.
— Ако не можеш, свий се на топка и падай долу. Това ще ни даде време да стигнем до теб.
Тя кимна.
— Вземи нож от кухнята на леля Етел — казах аз.
— Добре.
— Дръж го в джоба на палтото си.
Тя пак кимна и аз я посъветвах:
— Острието да не е по-дълго от десетина сантиметра. Къс нож се отбива по-трудно.
— Десет сантиметра… да… добра идея.
— Стискай го през цялото време. Изпробвай на няколко пъти как ще го извадиш. Ако се наложи, удряй нагоре и се цели в корема, не надолу. Само любители замахват надолу и отиват право в гробищата.
Тя пак кимна и ме уведоми:
— Готова съм.
— Не… не си готова. Ти си една бодро настроена дилетантка, тръгваща срещу безмилостен убиец.
— Стига си се мъчил да ме уплашиш. Накрая ще ме хване параноята и ще проваля всичко.
Точно това исках. Страхът беше единствената й надежда да оцелее. Исках я тъй наплашена, че при пръв признак на заплаха да изпищи с пълно гърло и да побегне.
— Струва си да помислиш за още нещо — отбелязах аз.
— Какво?
— Този тип, тези убийства, всичко е свързано по някакъв начин с адвокатската фирма.
Тъй като бе подозирала това от самото начало, тя не се изненада, но все пак й трябваха няколко секунди, за да осмисли разкритието.
— Как? Защо?
— Още не знам. Може да има нещо общо с компанията, за която ти споменах. Може и да няма. Все пак си мисля, че е замесен някой от фирмата.
— Знаеш ли кой?
— Ако знаех, нямаше да рискуваш сега. — Сетне ми хрумна нова мисъл. — В три от съобщенията на Лайза до теб, Ан Каръл и Джулия Кътбърт се споменаваше за пратки. Ти получи ли нещо?
— Кога е било?
— Около… — Не помнех точната дата, но в общи линии се ориентирах и казах: — Може би преди три седмици.
— Да, получих.
— И…?
— Беше подарък за рождения ден на татко. Лайза искаше да му го дам заедно с моя. — Тя погледна часовника си. — Виж, сега не бива да се разсейвам. Нека го обсъдим по-късно.
— Ако има „по късно“ — казах аз и добавих: — Запомни: бягай; не можеш ли, падай.
Тя кимна и се върна в кухнята.
35
Отец Спинели и отец Дръмънд излязоха пред къщата на леля Етел, качиха се в раздрънканата хонда и потеглиха. Минахме четири пресечки, паркирахме до едно кръстовище и се върнахме пеш две пресечки назад.
Спинели ме поведе към две невзрачни коли и трима бостънски детективи, които стояха пред една бръснарница и се правеха на разсеяни, но според мен си личаха от сто километра.
Приближихме се и единият от детективите — червенокос луничав младок — се ухили широко.
— Добро утро, отчета.
— Да ти го начукам, тъпако — отвърна с усмивка Спинели.
Ако не греша, вече споменах, че Спинели имаше проблеми с общуването. Както и да е, той показа значката си и обясни:
— Ако аз бях убиецът, вече щяхте да сте на оня свят. Къде ви е скапаното радио?
Младият детектив го отведе до колата и двамата седнаха вътре. Спинели се свърза с капитана, който ръководеше операцията, и няколко минути обсъждаха последните подробности.
Подпрях се на един уличен стълб. След като вече бях подплашил до смърт сестрите Мороу, въвличах цялата бостънска полиция в мащабна операция. Ако грешах за убиеца и намеренията му или ако той надушеше капана и изчезнеше, лошият поначало ден можеше да стане страшно скапан. Но стига с тия жизнерадостни мисли; превключих на разсъждения върху плана. В битката се учиш да разсъждаваш като противника, после използваш това, за да си с една крачка пред него, а в това време и той се мъчи да разсъждава като теб. С присъщия си евфемизъм армията нарича това „навлизане в поведенческия цикъл на врага“. Който изпревари с няколко нервни импулса, марширува по паради и го засипват с конфети; другият се прибира у дома в найлонов чувал.