И тъй, подходяща кола на подходящо място, а освен това беше стояла тук точно колкото трябва. Махнах с ръка на Джанет и тя веднага дотича. Един бърз оглед разкри, че колата е празна, само на пода до задната седалка лежеше тънко куфарче.
Най-редното и разумното при това положение беше да се обадим на бостънската полиция да прати патрулна кола. Да изчакаме ченгетата, после те да се свържат с прокуратурата, да се установят законни основания за обиск, после да бъде намерен съдия, който да подпише заповед и тъй нататък, и тъй нататък.
Малокалибреният пистолет в джоба на Джанет обаче имаше свое мнение по въпроса. Взе, че изскочи от джоба й, подхвръкна из въздуха и сам-самичък се удари в лявото странично стъкло, което стана на сол. Чудеса, какво да правиш?
Джанет изглеждаше потресена.
— Дявол да те вземе, Шон, та аз съм прокурор! Бива ли да нарушаваш закона пред мен?
И докато ми се караше тъй строго, тя трескаво отключи вратите и пролази на задната седалка.
Аз се вмъкнах след нея. Тя вече беше отворила куфарчето и внимателно вадеше отвътре две папки, като ги хващаше с ръкавите си, за да не остави отпечатъци. Пусна първата на седалката и съдържанието се изсипа.
— Това съм аз — каза тя, сочейки една голяма черно-бяла фотография.
— Много хубава снимка — отвърнах аз.
И наистина беше хубава, както и следващите три, направени под различен ъгъл, с различен фон и различно осветление. Дрехите й също бяха различни. Убиецът явно бе наблюдавал Джанет поне няколко дни.
— Помниш ли кога си носила тези дрехи?
Тя огледа снимките и посочи едната.
— Невероятно, облякох този костюм с панталона точно преди да потегля за Вашингтон. — Тя помълча. — В деня, когато загина Лайза.
Този път и двамата се замислихме.
Под снимките имаше три-четири печатни страници и ние ги подредихме една до друга, като използвахме лактите и ръкавите си. Бяха грижливо отпечатани и номерирани, с безупречен стил, без правописни грешки и тъй нататък. Убиецът явно беше един от ония дрисльовци, дето още в училище пишат по три листа повече, отколкото е поръчал учителят. Никога не съм имал вяра в такива. Бъдещи серийни убийци всичките до един.
Две страници бяха запълнени с грижливо систематизирани лични данни за Джанет: домашен адрес, телефонен номер, марка и номер на личния автомобил, роднини, кратка биография и прочие. Почти всичко на тия страници можеше да се получи от обществени източници, макар самото количество сведения да подсказваше, че имаме работа с човек, който знае къде да търси и какво точно може да получи.
Но следващата страница едва ли беше взета от обществени източници. Посочих списъка с имена и попитах:
— Кои са тези?
— Близки приятели. — Тя изглеждаше ужасена. Посочи няколко имена в долния край на списъка. — Момичето от химическото чистене… инструкторът по гимнастика… личният ми лекар… магазинчето, откъдето често си взимам обяд.
Джанет бутна листовете настрани и остави съдържанието на втората папка да се изсипе върху седалката.
Най-напред изскочи снимка на извънредно чаровен мъж със сив раиран костюм от „Брукс Брадърс“, посягащ да отвори вратата на зелен ягуар.
37
Няколко безкрайни секунди двамата с Джанет мълчахме и не смеехме да се погледнем. Донякъде бях неприятно изненадан да открия името си в деловия списък на онзи негодник. Първо, защото не очаквах такова нещо. Освен това го бях виждал в действие и макар да бих искал да кажа, че приех новината с обичайния си апломб, всъщност усетих в гърдите си ледената ръка на страха.
Но ако оставим настрани изненадата, всички късчета от мозайката изведнъж си дойдоха на мястото. И двамата се нуждаехме от малко време за размисъл.
Тя огледа още две-три снимки и любезно ме остави да обмисля на спокойствие кога трябваше да си подновя застраховката. На тях носех същия сив костюм, значи можеше да се предположи, че са правени в един и същ ден. Личните данни заемаха едва половин страничка: адрес, телефон, модел и номер на колата, месторабота и тъй нататък. Информацията за мен беше значително по-оскъдна от нейната — нито дума за семейство, навици или любими кръчми.
— Бях облякъл този костюм само преди два дни — споменах аз, след като си възвърнах емоционалното равновесие.
— Ти си нов проект. Още работи по досието ти.
— Ясно, но защо изобщо съм в списъка?
— Преди да стигнем дотам, ще ти кажа какво потвърждава това — той не е убиецът от Лос Анджелис. Не е сексуален маниак. Или поне не само сексуален маниак.
— Правилно. А защо аз?
Тя съвсем правилно бе разбрала, че въпросът ми не е риторичен, че сме попаднали на нещо много важно, оставаше само да проумеем какво. Облегна се назад и замислено каза: