Но знаех, че с приказки няма да я разубедя, затова попитах:
— Е, до какъв извод стигна?
— Той е наемник. Нает от някого в твоята фирма.
— Да, замесен е човек от фирмата.
— Очевидно човек, с когото е работила Лайза.
— Да. А сега знаем, че и аз работя с него.
Отделих няколко минути, за да изложа на Джанет всичко, което бях узнал за „Морис Нетуъркс“ и „Гранд Вистас“. Внимавах да бъда точен: това знам, това само го подозирам, а това са смахнатите фантазии на един параноичен ум. За жалост последната категория натежаваше, но в нашия занаят често трябва да се задоволиш с косвени доказателства.
Когато свърших, тя каза:
— Логично. Пари и скандал — това са мотивите.
— Може би.
— Имаш ли друга идея?
— Готов съм да споделя една безпочвена теория. „Морис Нетуъркс“ има стабилни връзки в Министерството на отбраната и се кани да сключи договор със САИМО — организацията, работеща по най-секретните ни проекти.
— Продължавай.
— „Морис Нетуъркс“ може да чете всички електронни съобщения на клиентите и да подслушва техните разговори.
— Наистина ли?
— И тъй, една голяма компания продава душата си на тайнствен чуждестранен концерн. А по нейната мрежа минават някои от най-секретните сведения в страната. Военни планове, строго поверителни технологии, какво ли не. Ами ако чуждестранният концерн е параван? Ако в действителност принадлежи на чуждо разузнаване?
— И подслушва нашата поверителна информация? — Тя се замисли. — Възможно ли е?
— По време на Студената война открихме, че руснаците са прокарали подводни кабели през някои свои военни пристанища. Както разбрахме, съветските военни специалисти предавали по тях най-секретните сведения. Пращахме подводници да се включват към тези кабели. Години наред подводниците сновяха напред-назад и черпехме информация под носа им. Истинска златна мина.
— И не ни усетиха?
— Чак до края. Намеквам, че не е изключено „Гранд Вистас“ да се окаже параван за разузнавателна операция. Може да имат някаква сделка с „Морис Нетуъркс“ — пари срещу военни тайни.
— Шон, натъкнахме се на нещо много голямо.
— Знам.
— Ако това е залогът, убийствата изглеждат още по-логични.
— Именно. Но това не е факт, а само теория.
— Най-добре да се обадя на Джордж — каза тя.
— Не още.
— Усещам, че с него си имате… разногласия. Но не го подценявай.
След като не отговорих, тя настоя:
— Знае си работата.
— Твърдиш, че човекът, който ни прати Боб, си знае работата?
— Аз… виж какво, в момента му е пламнала главата. Виждала съм го в действие. Повярвай ми, много го бива.
— Не оспорвам неговите способности. Но какво ще направи, като му кажем?
Тя се замисли и скоро стигна до верния извод. Предишните ни проблеми оставаха в сила — нямахме доказателства, свързващи фирмата с убиеца. Щом Мийни и неговите юнаци почнеха да размахват значки, незабавно следваше катастрофа: фирмата млъква като риба, виновните са подплашени, компютрите гърмят един подир друг и купища хартия отиват в резачките.
— А и не мога да разкрия каквото знам за „Гранд Вистас“, без да наруша адвокатската тайна, нали? — казах аз. — Това ще е колкото неетично, толкова и недопустимо пред съда, прав ли съм?
— Добре де, имаш право.
Оставих я да поразсъждава, после продължих:
— Законът обаче ми позволява да уведомя адвоката си за тия неща. Значи те наемам за адвокат.
— Не съм ти по джоба. — Джанет ме изгледа любопитно. Сериозно ли? — Кимнах и тя попита: — Защо ти е адвокат?
— За да заплаша „Кълпър, Хъч енд Уестин“ със съдебен процес.
— Съдебен процес ли?
— Срещу закона се излиза със закон.
— Не искам да ти подливам вода, но ако не греша, за процес са необходими основания.
Погледнах часовника си.
— Имам основания. Ще ги обсъдим по пътя за Вашингтон.
— В какво се забърквам?
— Тази вечер ме чака тежко заседание във фирмата. Ти ще ме представляваш. Влез вътре и кажи на Боб да си стяга багажа.
Преди Джанет да се вмъкне през задната врата, аз казах:
— Между другото, ще ми дадеш ли мобилния си телефон да се обадя до фирмата?
— Разбира се.
Изчаках да влезе, свързах се с информационната служба на Северна Вирджиния и попитах кой номер има бюрото на Асошиейтед Прес в Рослин, след това го набрах. Помолих телефонистката да ме свърже с Джейкъб Стайновиц, чието име бях срещал под няколко статии за серийния убиец. Всъщност пишеше много добре.
Когато той вдигна слушалката, аз казах: