— Шон, моля те, кажи ми, че не си говорил такива неща пред журналист.
— Говорих и още как. Представи си всички ония жени, дето се озъртат за нисък набит тип с конска опашка. Може дори да съм спасил нечий живот. Ти помисли ли за това, Джордж? А твоите началници?
— Лъже — възрази Мийни. — Обадил се е на журналиста, за да ме унижи и да ми провали кариерата.
Не беше вярно. Просто не беше вярно. Но неволно ме хвана яд. Ама че съм заплес — трябваше да направя нещо и в това отношение.
Мийни ме изпепели с поглед и добави:
— Знаеш ли какво, умнико? Директорът се обади на твоя шеф. Генерал Томас Клапър, нали? Сега ти ще си имаш проблеми с кариерата.
Надявах се Джанет да разбере колко тъп и отмъстителен злобар е този човек.
Но в същото време ми хрумна, че май здравата съм загазил. Пред очите ми изплува ужасно видение: атолът Джонстън Айланд, а на него Шон Дръмънд се превива от кашлица и гълта остатъци от антракс, иприт или нещо подобно.
Но пък, от друга страна, това ми беше най-малката грижа, след като вече ме гонеше убиец от световна класа, а горе тълпа разярени адвокати се чудеха как да ме спипат за гушата. Всъщност се бях захванал с много неща едновременно и животът ми зависеше от това да помня кои могат да доведат до катастрофа и кои само до бедствие.
Както и да е, Мийни се зае да обяснява на Джанет колко много е направил, за да хване убиеца. Всичко звучеше много впечатляващо, стига да не се вслушваш по-внимателно, защото тогава излизаше, че просто е търчал като куче подир опашката си.
Това трая доста дълго, тъй като Мийни спадаше към хората, които бъркат приказките и действията с резултатите.
— Ето, така беше, скъпа — обобщи той най-сетне.
— Добре. А сега какво? — попита Джанет.
— Сега е твой ред. Трябва да те откараме на някое сигурно място. Директорът разреши да използваме тайна квартира. Освен това увеличихме охраната ти на десет души.
— Джордж, прекаляваш — каза Джанет.
Той се усмихна и я погали по ръката.
— Ако ми бяха разрешили, щях да пратя двайсет. Ти си най-важното нещо в живота ми, малката. Не поемам рискове.
Дори и колегите му се разкашляха или извъртяха очи към тавана. Джордж сигурно забеляза това, защото каза:
— Всъщност директорът изрично нареди да вземем всички необходими мерки за твоята сигурност.
Добре де, Джордж, дай да се разберем защо точно го правиш — от страстна обич или заради заповедите на началството?
Подчертавам обаче, че всъщност не давах пет пари за мотивите му и дори бях много доволен от този вариант. В момента исках — не, нуждаех се — Джанет да бъде прибрана на сигурно и далечно място.
Сбогувахме се и дори получих целувка по бузата, което ме изненада и силно раздразни Джордж Мийни точно преди да отмъкне клетата девица към потайната си планинска крепост.
Но в момента му бях здравата задължен.
И сякаш не ми стигаха другите ядове, изведнъж си припомних, че ягуарът още е паркиран до хеликоптерната площадка на Пентагона, юнаците на Мийни току-що потеглиха с рояк лъскави черни автомобили, а горе със сигурност никой не беше в настроение да откара горкия стар Шон до вкъщи. Много тъжно ми стана. Хванах такси.
Ако щете вярвайте, но почуках на вратата на апартамента си — нещо, което не правя обикновено. Радвам се, че го сторих, защото ми отвори Дани, който носеше бронирана жилетка и сякаш неволно насочи към лицето ми грозната черна цев на автоматична карабина М–16.
— Спокойно, той е — подхвърли Дани през рамо.
Отдръпна се и аз влязох. Видях посред всекидневната си още двама с бронирани жилетки, които тъкмо отпускаха оръжията си. Спинели махна към тях.
— Следователи Бил Белиновски и Чарли Уотърс.
Кимнахме си. Попитах Спинели:
— Проблеми?
— Никакви. Префито ми дължи две-три услуги, а аз му казах, че трябва да охраняваме свидетел по дело за убийство на войник.
Намекваше за полицейския префект на Форт Майър и целия Вашингтонски военен окръг — полковник от военната полиция, натоварен с незавидната задача да опазва реда и закона сред военния персонал в столицата и околностите. Това са трийсетина хиляди души, тъй че човекът по цял ден се тъпче с аспирин от единия край и свещички за хемороиди от другия. А след като бе подписал разрешението, бях готов от все сърце да му дам първородното си чедо или по липса на такова, нечие чуждо.
Имайте предвид, че бях сторил всичко възможно, за да привлека убиеца към себе си. Но мисис Дръмънд не е отгледала идиот; нищо подобно. Макар че в личния двубой има известно благородство — нали знаете, някогашните рицари, яхнали верните си жребци, размахват мечове и препускат един срещу друг да мерят храброст, ум и умение — все пак Наръчникът на пехотинеца недвусмислено заявява, че ако тръгнеш на бой и силите се окажат равни, значи си планирал зле.