Както и да е, обърнах се към тримата и попитах:
— Някой случайно да се е сетил да донесе и за мен жилетка?
Спинели вдигна една жилетка от пода и ми я подхвърли.
— Но без оръжие. Не ни разрешиха. — После попита: — Сигурен ли си, че ще дойде?
— Не знам, но преди малко си направих застраховка за един милион.
Всички се разсмяхме, което е признак за сила и мъжество в подобни ситуации. Всички знаят, че момчетата от армията са непоклатими, корави като желязо и храбри до безумие, тъй че, щем не щем, трябваше да се правим на такива.
Но Били, който между другото беше висок метър и осемдесет и пет, тежеше към сто килограма и се справяше с щангите не по-зле от убиеца, ме попита:
— Какво можеш да ни кажеш за онзи изрод, майоре? Къде му е силата, има ли слабости?
— Радвам се, че попита. Разгледахте ли портрета?
— Дани ни го показа.
— Тогава всички знаем как изглежда… не, знаем как изглеждаше тази сутрин — поправих се аз. — Може да си пада по маскировките. Но за тази вечер съм си уговорил среща с непозната. Тъй че ако се появи висока и много грозна майка с големи цици…
— Да?
— И ако попита за мен…
— Аха.
— Онзи тип е страшно хитър… Нали сте наясно… има само един начин да разберем със сигурност. Сещате се какво намеквам. Това ще е твоя задача, Бил.
Много съм гаден.
Но според мен всички се чувствахме напрегнати и изнервени, а това трябва да се преодолее, единствената ни надежда за успех беше в хладния разум и спокойните нерви.
Смехът стихна и аз продължих по-сериозно:
— Да оставим портрета настрани. Ето какво не може да скрие. На ръст е горе-долу колкото теб, Бил… може би малко по-едър.
— По-едър. Има телосложение като танк, копелето — отбеляза Спинели.
Изкашлях се и продължих:
— Знаем, че е убил осем души, но ако съдим по уменията му, трябва да са повече. Може би доста повече. Всъщност подозираме, че е професионален наемен убиец.
Забелязах, че Чарли пристъпи от крак на крак.
— Предпочита да убива с голи ръце — продължих аз. Умението му с други оръжия си остава под въпрос, но някой го е обучил отлично и предпазливостта налага да приемем, че владее всякакъв вид оръжие. Давам му много добра оценка за рефлекси, бързина и съобразителност. Във всеки случай не бих го нарекъл слабак.
Ама и аз ги дрънках едни…
— Мръсникът е убиец по рождение — обади се Спинели.
Никак не ми помагаше. Очите на Бил леко се разшириха.
Хвърлих успокоителен поглед към него и Чарли, след това продължих:
— Да, така си е… а сега защо да не си поговорим за слабостите му?
Чарли веднага кимна.
— Чудесно. Какви са му слабостите?
— Ами, първо… така да се каже…
— Няма слабости — прекъсна ме Спинели. — Съвършена машина за убиване.
Бил и Чарли преглътнаха на сухо.
— Много сте смешни — успокоих ги аз. — Първо, той не очаква да сме четирима. Освен това може да е изобретателен, хитър и опитен, но досегашните му похвати сочат, че прекалено много залага на изненадата. Досега това му е носило успех; едва ли ще промени тактиката. Премахнем ли елемента на изненада, губи част от силата си. — Оставих ги да осмислят това, после подхвърлих: — Всъщност трябва да очакваме от него някакъв необикновен начин за проникване тук.
Чарли се ухили на забележката. Аз също, но той ме тревожеше много. Изглеждаше на около трийсет години, рано оплешивял, чернокож и строен. Тревожеше ме лицето му прекалено нормално, младежко и невинно. Напомняше ми за кученцето, което имах като хлапе. Един ден изтича пред камион и стана на палачинка. Бил също изглеждаше нормален, защото така изглеждат всички войници, но в очите му имаше хладен, безмилостен блясък. Ако Чарли не беше от онези момчета, които могат да прострелят монета във въздуха, много щях да се безпокоя за него и неволно се питах защо Спинели го е довел на купона.
— Няма проблеми в това отношение. Нека само се появи обади се Чарли.
— Тъй ли?
— Ами да. Затова съм тук, майоре. Моята специалност е охрана на съоръжения.
Това е доста важна дейност в една армия с много танкове, ракети и разни други гърмящи играчки, защото Чичо Сам много би се ядосал на зелените фуражки, ако ислямският воин Абдула задигне боен танк или хеликоптер и направи с него няколко дупки в Белия дом. Затова реших засега да окажа доверие на мистър Уотърс. Поне се надявах да е компетентен. Иначе лошо ни се пишеше — на всички.
Телефонът иззвъня. Извиних се и отидох да говоря от спалнята. Беше нахаканата юристка Джесика Монър, която започна в типичния си нецензурен стил: