— Между другото, кой те е обучавал?
— Сам съм се обучавал, с наръчници и тренировки. А теб?
— Малката ми сестричка. И това стига, за да ти видя сметката.
Двамата се разкискахме като пубери, разменящи цветисти оскърбления и театрални заплахи. Но бяхме съвършено сериозни. И отлично разбирахме, че можем да изпълним заплахите си.
— Но в интерес на истината, Дръмънд, ти нямаш сестричка — каза той. — Брат Джон, баща и майка, всичките в Калифорния, но сестричка нямаш. Адресите им са в джоба ми.
Побиха ме тръпки.
— Не си го и помисляй, гадино. Припариш ли до тях, ще умреш в неописуеми мъки.
— Е, беше много забавно — разсмя се той. — Обичам да опознавам жертвите си. Така работата ми става много по-смислена и незабравима.
Но преди да затвори, аз се сетих за още нещо.
— Хей, няма ли да връщаш пари на „Морис Нетуъркс“? Не трябваше ли да ме очистиш, преди да открия и разоблича измамата?
— Не знам за какво говориш.
— „Морис Нетуъркс“, нещастнико. Тъпаците, дето ти плащат за всички глупости и издънки. Знам всичко за Джейсън Морис, за Хал Мериуедър и… и за адвокатите около тях.
— Дръмънд, започваш да ми досаждаш.
— Чакай да ми паднеш в ръцете, приятел. Тогава ще видиш.
— Непременно ще ти дам възможност да кажеш колко съжаляваш за подигравките. — Той помълча. — А… и още нещо. Моля те, предай много поздрави на мис Мороу. Кажи й, че не съм я забравил.
И той затвори.
В същия миг през вратата нахлуха ченгета и настана истински ад.
41
Те нахълтаха през вратата като ударна група, с див рев и крясъци. Лампите още не светеха, затова се провикнах:
— Тук сме само приятели.
Нечий глас отговори:
— Дръмънд?
Стори ми се познат, но не се сещах откъде. Спинели обаче веднага ревна:
— А ти кого очакваше да намериш, Мартин? Скапаният апартамент си е негов.
Светнаха две-три фенерчета и някой викна:
— Хвърлете оръжията и застанете с ръце зад тила.
Пуснах пушката, събрах ръце зад тила и се изправих.
Всички фенерчета и оръжия се целеха в нас.
— Хей, тъпак, казах ти да вдигнеш ръце — изрева едно от ченгетата.
— Я си затваряй устата. Имам треска в рамото — отвърна сърдито Спинели.
— Успокойте се всички — намесих се аз.
И всички се успокоиха. Донякъде.
След като ченгетата събраха оръжията и установиха, че всички са обезоръжени, мъртви или в безсъзнание, през вратата минаха още две фигури.
Най-напред влезе санитар и го насочиха към Бил — на него повече му трябваше помощ, отколкото на Чарли, който за съжаление беше мъртъв. После с небрежна походка пристигна Джордж Мийни, издокаран както си му е редно: елегантно яке с надпис ФБР, каскетче от ФБР, риза от ФБР, нищо чудно и на задника си да беше татуирал същите букви.
Не пропуснах да си отбележа, че Мийни изчака Мартин да разчисти и обезопаси мястото, преди да се присъедини към нас. Джордж се оказваше по-умен, отколкото предполагах. Само дето беше малко страхлив.
Но забелязах и още нещо. Погледнах часовника и си спомних, че стрелбата започна малко след четири и пет. Нямах представа колко е траяла и колко съм си бъбрил по телефона с онова говедо, но при всяко положение Мартин и хората му пристигнаха страшно бързо. Така де, едва минава четири и петнайсет, а суперченгето Мийни вече е на крак и идва да се прави на герой.
Но преди да обмисля по-задълбочено тия факти, лампите изведнъж светнаха и пред очите ми се разкри касапница. На пода лежаха два трупа, единият близо до прага, другият лепнат на стената в коридора като размазана муха. Здравата щях да се охарча за нови мебели, ремонт на стените, килими и тъй нататък. Онези с въжетата използваха заглушители и до този момент не подозирах колко олово са вкарали през балконската ми врата. Стените приличаха на решето, а от големия телевизор беше останала една голяма развалина. Истинско чудо, че пострадаха само Бил и Чарли.
Чак сега забелязах и друго. Три четвърти от ченгетата бяха облечени като Мийни, тоест с униформи на ФБР.
Лейтенант Мартин също се озърна и възкликна:
— Господи, какво е станало тук, по дяволите?
— Аз съм си виновен — отговорих аз. — Поканих Спинели да пренощува.
Двамата със Спинели се разкискахме, а другите ни гледаха като ненормални.
Но мисля, че просто ни избиваха нервите — още не се бяхме опомнили от потреса да играем ролята на живи мишени. Лейтенант Мартин изглеждаше особено недоволен от чувството ми за хумор. Той посочи щитовете и гилзите по пода.
— Чии са тия неща?
— Мои — заяви Спинели. — Кажи на тъпанарите си да не ги пипат.
Както винаги Дани замазваше положението с финес.