Тя ме удостои с някакво подобие на печална усмивка и каза:
— Благодаря, че дойде. Тази сутрин се държах рязко и моля за извинение. Бях… разстроена.
— Напълно те разбирам.
— Беше много мило от твоя страна да долетиш, за да ни съобщиш лично. Сам ли изяви желание?
— Да.
Тя зарея поглед из ресторанта, после пак се обърна към мен.
— Откога познаваше Лайза?
— От няколко години. Заедно водихме разследване в Косово. После на няколко пъти се сблъскахме в съда.
— Сигурно е било интересно.
— Да. Разказваше ми играта всеки път, когато… накратко казано, всеки път.
Тя се засмя тихо.
— Такава ли беше в съда?
— Коварна, гениална и безмилостна. Умееше да изобретява най-безумни линии на защита и да ги довежда докрай.
— Значи е била добра, така ли?
— Не. Беше най-добрата.
Тя заби поглед в чашата, сякаш обмисляше… знам ли, нещо си. Странно, напомняше ми за Лайза. Трябваше да се позамисля, преди да разбера с какво точно — имаше същия гърлен, леко дрезгав глас, за който споменах по-рано. Приликите между живи и мъртви понякога са такива, че да те побият тръпки. Освен това могат да породят измамно усещане за близост и обич. А това от своя страна може да бъде подвеждащо и понякога дори опасно.
По някое време тя каза:
— Колебаем се за Националното гробище „Арлингтън“. Всичките й роднини и приятели са в Бостън.
— Разбирам. Военни почести ще има и в двата случая, но не бързайте да отхвърляте Арлингтън. Армейската Стара гвардия организира страхотна церемония, обстановката е прекрасна и ще знаете, че тя ще почива в отлична компания.
Тя отговори любезно:
— Много си убедителен. Ще си помислим.
Потопихме се в дружелюбно мълчание. Бяхме отметнали сутрешната грубост, изяснихме, че смъртта на Лайза засяга емоционално и двама ни, което породи своеобразна безмълвна близост. Мислено отбелязах, че мис Мороу е много умела в общуването.
Още няколко минути отпивахме ситни глътки и си бъбрехме любезно за дреболии. Не засягахме дълбоки или съществени теми; бяхме просто двама непознати, събрани от обща скръб и търсещи какво още ги свързва. Узнах, че е на двайсет и девет, завършила право в Харвард, харесва ветроходството, навремето била отлична спринтьорка, предпочита червено вино, в свободното си време обича да чете… На пръв поглед не ми се стори плаха, уклончива или нещо подобно. Напротив, беше удивително учтива, благовъзпитана, изразителна, държеше се великолепно и ако държите да знаете, имаше страхотни крака. Но същевременно избягваше да е прекалено открита и словоохотлива. Явно си имаше предварителен план и не възнамеряваше да разкрива повече от необходимото.
Нямам представа какво научи за мен. Отбелязах, че въпросите й са далеч по-проницателни и целенасочени от моите. Мина ми мисълта, че навярно страшно я бива да разнищва свидетелите в съдебната зала или да установи, че някой току-що срещнат мъж е лъжец и пълен боклук.
Освен това очите й имаха удивителен морскосин оттенък, контрастиращ много приятно с черната коса, а погледът им бе почти като на лисица, сякаш умееше да вижда и открива неща, които едва ли желаеш да бъдат открити или видени.
С две думи, тя светкавично ме опознаваше, а аз слушах какво върши в свободното си време. Затова казах:
— Във визитната ти картичка се споменава, че си заместник окръжен прокурор.
— Да. От пет години.
— Харесва ли ти?
— Обичам да пращам гадове зад решетките.
— Чул те Господ.
— Амин. — Тя се усмихна и добави: — Разбира се, с радост бих минала без политиката и бюрокрацията.
Аз също се усмихнах. Бях й предложил гамбит.
Без нито миг колебание тя попита:
— Ако разрешиш да попитам, Шон, според теб каква е причината за убийството?
Изрече го с обезоръжаваща прямота, сякаш питаше дали бих й подал солницата. Много я биваше.
— А какво те кара да мислиш, че не е било обикновен грабеж?
— Помагала съм в почти трийсет дела за убийства. Мисля, че имам усет за общата картина.
— Слушам те.
— Да започнем с жертвата. Лайза не беше глупава. Би дала чантата си веднага.
— Може да е видяла лицето на нападателя, а той не е искал да остави свидетел. Или пък е мразел жените, сутринта е станал накриво или просто му хлопа дъската.
— Всичко това е възможно. Но виж метода. Днес следобед минах с такси покрай паркинга на Пентагона. Има много улични лампи, колите идват и си отиват… нито един крадец с капка мозък в главата не би избрал толкова открито място.