Тя заби поглед в пода и измънка:
— Благодаря ти… наистина.
Чиновникът изчезна сред навалицата и двамата избухнаха в смях.
— Името ми наистина е Том — каза той. — Том Мелборн.
— Аз пък съм наистина Джулия… Джулия Кътбърт.
Пак се разсмяха.
— Задължена си ми — каза той. — Още три минути и щеше да те засипе с истории как всяка неделя ходи да играе голф с председателя на Камарата и там му дава съвети по държавни дела.
Тя се изкиска.
— Наистина ли имаш четири по-малки сестри?
— Разбира се. А ти наистина ли смяташ да му гостуваш на Хълма?
Тя отпи бърза глътка от коктейла си. Той забеляза, че го оглежда крадешком и видяното й харесва, но се пита дали има още за откриване. Рицар в сияйна броня я спасява от похотлив дракон, а сетне отново изчезва в нощта и я оставя на следващия лаком чиновник, адвокат или служител. Градът беше претъпкан с тия три категории, а тя отдавна бе забравила времето, когато й се струваха забавни.
Той се усмихна и попита:
— Ще приемеш ли още едно питие? Може би искаш да чуеш как се чувства в действителност клетата Джеси?
Тя му отправи усмивка, в която се смесваха равни части съгласие и нескрито облекчение.
— Един ром с кока-кола ще ми дойде добре.
Той махна на бармана, поръча коктейл за нея и уиски с лед за себе си. Докато барманът се отдалечаваше, мъжът попита:
— А иначе с какво се занимаваш?
— Счетоводителка съм в една тукашна фирма, „Джонсън енд Сматърс“. Може да си ги чувал.
— Никога. Но аз не съм в бизнеса.
— За правителството ли работиш?
— Донякъде.
След като отговорът приключи дотук, тя каза:
— Озадачена съм. Къде работиш?
Той взе питиетата от бармана, подаде й нейното и сви рамене.
— На другия бряг.
— Къде точно на другия бряг?
— Една важна служба, разположена в голяма сграда край магистралата. Всъщност не работя в самата сграда, но наемам къща наблизо за случаите, когато съм в града.
— О, значи работиш за ЦРУ?
— Да. Но по принцип не се полага да казваме повече от това.
— За какво да си говорим тогава?
— В момента играя ролята на университетски преподавател в академичен отпуск, който пътува зад граница и проучва чуждестранните здравни системи. Ако случайно проявяваш жив интерес към общественото здравеопазване, питай.
По лицето й се изписа ужас.
— Обществено здравеопазване?
— Знам — той се изкиска. — Прикритието е отвратително.
— Изборът и бездруго е лош. Ти не приличаш на преподавател.
— Тъй ли?
— И не се обличаш като преподавател.
— Имам цял гардероб с протрити сака от туид. И два чифта очила с рогови рамки. Ще се изненадаш, ако видиш как няколко дребни подробности променят изцяло външността на човека.
И наистина би се изненадала, помисли си той.
Тя облиза устни.
— Вълнуващо.
— Понякога. Но както казах, не се полага да говорим за работата си.
— Значи трябва да лъжете?
— Да, ако се наложи.
Тя смутено разбърка коктейла си с пръст.
— Например като това, че си ходил с някого на абитуриентски бал и си напуснал училище, за да отглеждаш четири невръстни сестри?
— Хвана ме.
Тя се изкиска и кръстоса глезени. Джулия Кътбърт беше точно такава, каквато я описваше неговото проучване — отегчена жена със скучна, почти непоносимо досадна работа, отминала възрастта, когато би имала надежди да се омъжи и да отгледа три деца; жива пародия на второстепенна героиня от сапунен сериал, обикаляща барове за самотници в търсене на тръпката.
Един висок, мускулест, невъобразимо красив агент от ЦРУ, току-що пристигнал след тежка мисия, беше тъкмо каквото й трябваше.
Тя отново облиза устни и попита:
— Не се шегуваш, нали? Наистина ли си шпионин?
— С това си изкарвам хляба.
— Сега работиш ли?
— Върнах се за доклад.
Тя усети как в корема й нещо пърха като криле на пеперуда. Край на чиновниците от Хълма, евтините адвокати и тъпите държавни служители. Истински, жив Джеймс Бонд бе оставил куфарчето си до крака й, подпираше крак на нейното столче и я черпеше с ром и кола.