— Тази фирма, работата по двайсет часа на ден, високомерните шефове, надпреварата за хонорари… защо?
Забележете как хитро заобиколих бащата и дядото.
— Харесвам правото.
— Какво точно харесваш в правото?
— Аз… всъщност не съм мислила по въпроса.
— Тогава си помисли сега, Сали. — Тя извърна очи и аз добавих: — Не личи да се забавляваш.
— Тъй ли?
— Изглеждаш преуморена, нещастна и разбита.
Ноздрите й яростно трепнаха.
— Благодаря.
Няма защо, Сали.
Протегнах се с дълга прозявка. Снощи бях пристигнал облечен удобно с джинси и фланела, затова сега смъкнах фланелата и посегнах към един от новите си оксфордски костюми. Сали посочи три-четири кръгли белега по гърдите ми и попита:
— Откъде ги имаш?
— Лош момент, лош късмет… знаеш как става.
— Толкова ли е опасно да си армейски юрист?
— Преди животът ми да затъне в тинята, бях пехотинец.
— Говориш тъй, сякаш ти е харесвало.
— Да… всъщност… — Разтрих чело и признах: — Пехотинците убиват хора. Нали разбираш, ядоса те някой и… Виж, знам, че звучи отвратително… но нямаш представа какво удовлетворение… не че мисля за това през цялото време…
Тя предпазливо отстъпи назад.
— Сериозно ли говориш?
— Моята… така де, моята психоложка… Ти сигурно си чувала за посттравматичен стрес… Та тя казва, че имам сериозен напредък. Стига само… нали разбираш, нещо да не влоши състоянието ми. Моля те, не споменавай на никого. Малко е неудобно.
Тя бе забила поглед в стената и аз предложих:
— Не е зле да излезеш, за да се преоблека.
— Да… разбира се. — Тя излезе, но след няколко минути се върна, сложи теста върху бюрото ми и каза с възродена любезност: — Между другото, имаме полет в девет.
— Кой има полет?
— Екипът по възраженията. Би било добре да си чист и избръснат. Джейсън Морис изпраща личния си реактивен самолет. Знам… знам, че е трудно за теб, но е важно да направиш добро впечатление.
— Само не му казвай за… тъй де, за състоянието ми, обещаваш ли?
Тя задълго се вгледа в мен, после излезе и ме остави да разсъждавам над тази нова възможност. Разбира се, беше само въпрос на време цялата фирма да узнае, че армията е пратила на стаж идиот с мания за убийство.
Все пак не би било зле и да опикая обувките на най-печелившия адвокат във фирмата.
13
Сай, Бари, Сали и аз се събрахме на терминала за частни самолети на международно летище „Дълес“, откъдето бързо ни натовариха в „Лиърджет“ с два реактивни двигателя. Интериорът на самолета беше специално обзаведен за разглезени и богати клиенти — четири меки кожени кресла около заседателна маса и дяволита млада стюардеса на име Джени с изкуствен загар, разкошни крака, кораво като камък дупе и фамилиарно бодряшки маниери на инструктор по аеробика. „Хайде сега всички заедно, дайте бързо да затегнем коланите.“ Широка усмивка, пляскане с ръце и тъй нататък. Помощ, спасете ме!
Но красивата мис Джени ми напомни нещо, което бях чул или чел за нейния работодател. Мистър Джейсън Морис се славеше като първокласен женкар. Според слуховете беше оправил половината сладурчета в Холивуд плюс дълъг списък от други прочути дами. Ако можеше да се вярва на ония жълти вестничета с грамадни заглавия кой в чия спалня се вмъква или измъква, мистър Морис заемаше първо място сред любителите на тия потайни игри.
Но как успяваше клетият Джейсън да трупа бели пари за черни дни, след като през цялото време ту хвърчеше за Бимини с някое поредно миньонче, ту щъкаше из Хамптънс с новата знойна красавица — това, уверявам ви, е въпрос, на който горещо бих искал да знам отговора. Говореше се дори, че бившите му любовници си организирали клуб на преживелите екстаз във въздуха. Разсеяно се зачудих какво ли прави ослепителната мис Джени, докато нейният шеф чука красивите гостенки върху меката кожа на креслото, в което седях.
Закуска на борда: яйца по бенедиктински, херинга и бекон, френски кифлички и портокалов сок със солидна добавка джин. Истина ли беше, или сънувах?
Сай и Бари се тъпчеха като невидяли, надигаха чаша след чаша от безобидния на вид сок и си бъбреха радостно, а ние със Сали играехме ролята на амбициозни младши сътрудници и прелиствахме купищата юридически документи, които вчера лежаха върху бюрото й. Текстовете бяха многословни и съставени в онзи убийствен граматически стил, който адвокатите ползват, за да объркат клиентите и да си оправдаят високите хонорари, но самата тема беше сравнително проста. Свеждаше се до следното:
Първоначалните условия на САИМО за поръчката се крепяха на три главни изисквания. Първо — мрежата (наричана на технически жаргон „магистрална линия“) трябваше да е в състояние да предава постоянен видеосигнал по шестнайсет канала едновременно, за да могат учените от САИМО да работят в синхрон. Все едно да натъпчеш шестнайсет различни телевизионни предавания в един кабел и да ги пуснеш на един екран. Второ — мрежата да бъде напълно обезопасена, недосегаема за смущения, подслушване, хакерски атаки или други пробиви. Трето — обслужващият персонал да притежава секретен достъп на най-високо ниво.