Понякога министерството им казва точно къде да си напъхат договора и го отменя или пък, ако работата съвсем се разсмърди, насъсква по тях цяла глутница федерални следователи. Мисля, че веднъж дори се стигна до присъда. Но почти винаги правителството осъзнава нищожния шанс да се докаже измама и казва: „Прави сте, много е неприятно… обаче засяга жизненоважна програма и едно закъснение или, не дай си боже, отменяне, ще е катастрофа за националната сигурност. Само… такова… дайте някак да се опазим от пресата, бива ли?“
Искрящата черна лимузина, която чакаше на летището в Палм Бийч, ни понесе вихрено през града, продължи по магистралата и прекоси моста за Джупитър Айланд, който с размера и величието на жилищата по него заслужаваше по-скоро името остров Олимп, тъй като по всичко личеше, че боговете на търговията идват там да си отдъхнат от тежкия труд, след като дни и месеци наред са ринали парите с лопати.
Отбихме по частна алея, преградена с желязна порта, и след още стотина метра стигнахме до чудовищно яркорозово здание, щръкнало на двайсет метра от океана. Половината население на Салвадор подрязваше храсти и живи плетове. Имах чувството, че навлизам в друг свят, в някаква южняшка плантация, където белите господари лениво сърбат ментов джулеп, а „момчетата“ имат грижата да поддържат фамилната резиденция в разкошно състояние.
Понякога се мисля за републиканец, друг път за демократ. В този момент кипях от чисто марксистки страсти. Дори ме обзе безумното желание да рипна от лимузината и да се провикна: „Хуан, Пако, Хосе, грабвайте мачете и ножици… Да живее революцията!“.
Но преди да се поддам на импулса, един много едър мъж отвори предната врата и излезе да ни посрещне. По черния костюм личеше, че е наемен служител, а тайнствената издутина под лявата мишница подсказваше точно към кой вид служители спада. Ама че странно, а?
Мъжагата се усмихна на Сай и стана ясно, че го познава, защото каза:
— Добро утро, господин сенатор. Радвам се да ви видя отново. — Той плъзна поглед по нас и сигурно му се сторихме безобидни, защото продължи: — Мистър Морис е отзад. Закъсняхте с три минути, тъй че побързайте, моля.
Много беше учтив.
С леко ускорена крачка го последвахме през вестибюла, всекидневната и грамадна остъклена врата — пътешествие, което трая почти два часа, понеже скапаната всекидневна беше малко по-голяма от Европа. Преброих поне двайсетина канапета, струпани на различни места. Мистър Морис или си падаше по грандиозните празненства, или страдаше от болезнена страст към канапетата.
Обикновено избягвам да съдя за книгата по корицата, но ако ми я натъпчат в задника и я завъртят два-три пъти, ставам склонен към предразсъдъци. Казано с други думи, частните самолети, лимузините и крайбрежните резиденции определено сипват сол в раните на един бедняк от долния слой на средната класа. И тъкмо си казвах: „Стига детинщини, Дръмънд, не ставай дребнав“, когато зърнах на кея отзад някакъв чудовищен плавателен съд с размерите на „Куин Мери“ — петдесетина метра дължина, три снежнобели палуби и ореол на безочливо богатство.
Тъй като бях виждал лицето на богаташа върху кориците на цял куп списания, веднага разпознах човека, който седеше на шезлонг край басейна, гледаше океана, бъбреше по мобилен телефон, пиеше кафе и плъзгаше пръст по компютърната разпечатка в скута си — какво да ви казвам, всестранно развита личност.
Той изключи телефона и пристъпи насреща ни. Според вестниците Джейсън Морис беше на трийсет и девет години, но изглеждаше на осемнайсет: мускулест, с бронзов загар, пясъчноруса коса, бледосини очи и ослепителна усмивка, да не споменавам чековата книжка, която би смъкнала бикините на всяка жена за по-малко от десет секунди. Изобщо не приличаше на делови магнат. Изглеждаше по-скоро като модел на Ралф Лорън с всички необходими атрибути: квадратна челюст, костеливо лице, бермуди, избеляла фланелка и сандали. Всички ние с костюмите приличахме на идиоти.
Той протегна знаменитата си ръка и каза:
— Сай, благодаря, че дойде толкова бързо. Дано не съм те притеснил.
Сай стрелна напред също тъй знаменитата си ръка.
— Притеснил ли? Джейсън, обожавам твоя проклет самолет. И тая Джени… даваш ли я под наем на час?
Изведнъж осъзнах, че мистър Бъргър и мистър Морис имат обща страст към жените, и за момент се зачудих дали въпросът не е сериозен. Но Джейсън се изкиска.
— Непоправим дявол си, Сай. Джени сама си урежда срещите. Колкото до самолета, може да изглежда претенциозно, но бордът на директорите настоява, че е необходим, за да правим добро впечатление. Аз ли да възразявам?