— Може би подозренията възникват, защото държиш в джоба си бивш министър на отбраната.
До този момент Сай, Сали и Бари тъй задружно му лижеха задника, че той едва сега ми обърна внимание.
— Да, да, прав си, Шон. Ясно ми е до болка. Съжалявам, че го наех.
— Тъй ли? Защо?
— Подлага ни на двоен риск. Не можем да го използваме за работа с Министерството на отбраната, а всички мислят, че само това правим.
— Но си сигурен, че не е въртял телефони, не е искал услуги от никого?
— Как може човек да е сигурен в каквото и да било? — Отговорът очевидно бе съвсем честен и той добави: — Виж сега, Дан дори не знаеше, че участваме в търга. Той не работи в компанията, само е член на борда. Плащам му сто и петдесет бона годишно, за да идва на съвещания и да слуша какво разправят счетоводителите за финансовото ни здраве. — Той поклати глава. — Копелето проспа последните две съвещания.
Сай се изкиска.
— Смятай го за късмет. Заспал той е много по-впечатляващ, отколкото буден.
— Хей, не беше ли точно ти онзи, дето ми го препоръча?
— Да. И не те ли предупредих, че е идиот с гръмко име?
Морис се разсмя.
— Вярно, предупреди ме.
Е, те всички направиха гнусливи гримаси и макар че не се смятам за наивник, стана ми някак криво, като ги слушах как обсъждат покупко-продажбата на един бивш военен министър, сякаш става дума за тостер втора употреба.
Както и да е, Джейсън се изправи и закрачи насам-натам, очевидно потънал в размисли. Накрая застана във фотогенична поза с гръб към проклетата яхта — на преден план самият той с кръстосани мускулести ръце, а върховният монумент на зашеметяващото му богатство кротко се люшкаше като фон. Може би бе заел позата съвършено случайно; може би не.
За съвсем кратко време се вгледа в лицето на всеки от нас, после каза:
— Вижте, поканих ви тук, за да ви уведомя, че случаят е адски важен. Има причина „Ей Ти енд Ти“ и „Спринт“ да подадат конкретно този протест. От сигурни източници узнах, че Министерството на отбраната е решило да пусне тази година още три обществени поръчки. Ако сега ни изхвърлят, ще последва верижна реакция. Общата стойност на четирите поръчки е около четири милиарда годишно.
— Големи пари — констатира Бари, сякаш ние не го разбирахме.
— Така е — потвърди също тъй безсмислено Сали. Впрочем може и да имаше смисъл, ако вземем предвид стремежа й към мястото на съдружник.
— Да, големи. — Морис ни огледа отново и обясни: — Вижте, аз съм обикновен бизнесмен. Създавам страхотен продукт и го продавам на страхотна цена. Затова тия динозаври са ме подгонили. Аз съм заплаха за тяхното съществуване и те правят всичко възможно, за да ме унищожат. Трябва да ги спрете. Давам хляб на осем хиляди работяги и те разчитат на вашата фирма, за да има честна игра. Ако ни изхвърлят от военния пазар, ще оцелеем, но Уолстрийт иска непрестанен растеж, тъй че през близките години, докато се възстанови икономиката, трябва на всяка цена да бъдем в отбранителната игра. Ако щете, смучете хонорари до кръв… само недейте да губите точно сега.
Онова за хонорарите и кръвта беше насочено към Сай, който кимна с нескрит ентусиазъм. Бари, естествено, нямаше нужда от подкани и насърчаване — недоспал, гладен, само на една мъничка крачка от заветното повишение. Затова подозирах, че основната част от речта беше насочена към Сали и мен, така да се каже, младшите членове на екипа, които щяха да свършат основната част от черната работа. Озърнах се към Сали. Тя кимаше най-усърдно, сякаш искаше да каже: „Дадено, Джейсън, с теб съм до края — ще си скъсам задника за теб, шефе. P.S. Също като скъпото ми приятелче Бари, и аз копнея да стана съдружник… И още едно P.S. Онзи самолетен клуб… аз също обичам да летя.“
В интерес на истината Морис май усети, че нейният ентусиазъм, как да се изразя, малко прелива през ръба, хвърли ми извинителна усмивка, потупа я по рамото и погледна часовника си.
— Сай, за съжаление имам среща с инвеститори. Трябва да бягам. Надявам се, че нямате нищо против.
Единодушно потвърдихме, че нямаме нищо против, и той сърдечно се ръкува с нас — настройваше войската преди сражението, като поглеждаше всекиго в очите и преценяваше доколко му пука за делото.
Когато стигна до мен, аз задържах ръката му и попитах:
— Имаш ли време за още един въпрос?
— Естествено.
— Защо е въоръженият пазач на входа?
— Той ли? Просто предпазна мярка.
— Ясно. Има ли конкретна причина за подобна предпазна мярка?
Вместо да ми тегли една засукана ругатня, той обясни:
— Както без съмнение знаеш, аз съм много известна личност. Не ми се харесва, но компанията е изградена около мен и всяка публикация в пресата облагодетелства моите работници и акционери. Пестя цяло състояние от безплатна реклама. За жалост в много от публикациите наблягат на богатството ми.