— Разговаря ли вече със сестра й? — попитах аз.
— Каня се — отвърна той. — Чудех се дали знаеш как да я намеря.
Погледнах часовника си.
— Имам среща с нея след трийсет минути. Ела, ако искаш.
Предложих само от чиста учтивост. Но гадното копеле се хвана за думата. Пътувахме в мълчание, защото единственият въпрос, който ми хрумваше, беше как е успял да стане такова говедо. А ако го попитах, можеше и да отговори.
Джанет чакаше пред хотела — съобразителност, която оцених високо, тъй като ми спести шест долара за паркиране. Вярно, работех в богата фирма, карах скъпа кола и дори се обличах като богаташ, но всичко това беше само празна хартийка без бонбон.
От казаното можете да се досетите, че бях решил да остана още малко при главорезите от „Кълпър, Хъч енд Уестин“. Исках да издиря убиеца на Лайза, а ако ме изхвърлеха за лошо поведение, Клапър щеше да ми подбере гадна работа на гадно място — две благини, от които армията не изпитва недостиг. Колкото до фирмата, едва ли работата по две-три жалби щеше да ми отнеме чак толкова много време, пък и, тъй или иначе, Бари и Сали щяха да се борят със зъби и нокти кой да реши проблема на Джейсън и да спечели битката за заслуги, повишение и дял от годишните приходи. А срамежливият Шон можеше тихомълком да се влачи след тях чак до финала.
Освен това получавах купища комплименти за новия си гардероб.
Както и да е, Джанет надникна в колата, видя Спинели и се настани отзад. После каза с такъв глас, сякаш бяха приятели от детинство:
— Здрасти, Дани. Как си?
Той се ухили.
— Скъсвам се от бачкане. Имаме напредък по случая със сестра ти.
След това се зае да излага подробностите и да я разпитва какво знае за новата жертва. Джанет отговори, че никога не е чувала за мис Джулия Кътбърт, но връзката със смъртта на сестра й наистина изглежда правдоподобна и интригуваща.
Тогава Спинели отново насочи поглед към мен и попита:
— Помниш ли онзи тъпак Мартин, дето беше на паркинга?
— Тъпак на паркинга? — Погледнах го. — А, да. Имаше един, но съм сигурен, че не се казваше Мартин.
Той измънка нещо нечленоразделно, после каза:
— Иска да разговаря с теб. Знаеш ли как да стигнеш до управлението в Александрия?
Знаех. Пътуването дотам бе сравнително приятно, тъй като Джанет намери с какво да разсее Спинели — разпитваше го за работата му като следовател от ОКР, той се хвалеше колко много злодеи е закопчал и прибрал на топло, а тя го обсипваше с изрази на възхищение и по всякакъв начин ласкаеше самолюбието му.
Добре де, излъгах. Пътуването не беше приятно.
Но пък за сметка на това беше много полезно и поучително да гледаш как работи един истински професионалист имам предвид Джанет. Не е рядкост дребосъците или както казват напоследък, ръстово ощетените мъже, да развиват комплекси — от Наполеонов до мания за преследване. Стената на гордостта в кабинета на Спинели очевидно издаваше, че и той е някъде в този спектър. Силно подозирах, че след неудачната първа среща мис Мороу се е позамислила и е избрала стратегия за спечелване на ума и сърцето му. Между нас казано, обожавам коварните хитроумни жени. А нали помните, че имаше и великолепни крака.
Както и да е, най-сетне пристигнахме и Спинели успя някак да се ориентира из вътрешността на участъка. Накрая попаднахме в голяма зала, която изглеждаше досущ като детективски отдел с двайсетина дървени бюра — половината празни, а на другата половина разни хора беседваха с посетители, разговаряха по телефона или дъвчеха сандвичи.
Изтъкнах на Спинели, че никъде не се виждат понички и може би сме сбъркали мястото. Той не го сметна за смешно. Може и да не беше.
Влязохме в остъкления кабинет в дъното на залата и лейтенант Мартин набързо изпъди двама детективи. Със Спинели се спогледаха тревожно, после Мартин подчертано се обърна към мен.
— Майоре… радвам се да ви видя отново. А вие навярно сте мис Мороу?
— Просто Джанет, ако не възразявате.
Тя му подаде визитната си картичка, която той погледна набързо и прибра в джоба си.
После Мартин попита дали знаем защо сме тук. След като потвърдихме, че знаем, той каза:
— Добре тогава. Моля, седнете.
Вдигна от бюрото си снимка и я подаде на Спинели, който я прехвърли на мен, а аз след един бърз поглед я връчих на Джанет. Вместо да подаде снимката на някого, Джанет се вторачи в нея почти цели трийсет секунди. Присви очи, но доколкото можех да преценя, запази емоционална дистанция. Не че очаквах да повърне или нещо подобно, но се полагаше поне един тих стон или тръпка на погнуса.