Спинели, който до този момент беше необичайно тих, отсече:
— Това да си остане между нас.
— Ако онзи не реши другояче — изтъкнах аз.
По погледите, които си размениха Спинели и Мартин, разбрах, че вече са водили този разговор. Ако загинеше още една жена, трябваше да уведомят обществото и тогава започваше веселбата — истерия сред самотните жени, политиците бият тъпана, федералните хукват на помощ, формират се ударни групи, на всеки час има пресконференции и шепа замаяни ченгета се мъчат да изглеждат самоуверени, което почти винаги крие пълна безпомощност.
Джанет пристъпи до бюрото, взе снимката и я огледа отново.
— Как е влязъл в апартамента? — попита тя.
Спинели се почеса по носа.
— Справил се е с ключалката.
— Може ли по-подробно?
— Мис Кътбърт е имала две ключалки. Той е използвал специален инструмент, за да отключи… и секач за веригата.
— Благодаря. — Джанет помълча и зададе логичния въпрос: — А как й е попречил да вика?
Мартин обясни:
— С намордник… нещо като модифициран кучешки намордник с каишка за гърлото и издатина, която влиза в устата. Изглежда, убиецът си пада по връзване, унижение, а може би и садизъм. — След малко той добави: — Утре сутрин с психологическия му портрет ще се заеме специалист от ФБР.
Джанет хвърли снимката обратно на бюрото и обобщи:
— Налетели сте на най-лошия възможен кошмар.
— Защо? — попита Спинели. Но подозирах, че вече знае отговора.
— И на двете местопрестъпления почти няма улики. Носел е ръкавици, за да не получите отпечатъците му, което подсказва, че това го тревожи. Но съвсем съзнателно ви е оставил ДНК, следователно не е нито във вашата база данни за ДНК, нито в тази на ФБР. Едва ли ще го откриете и в списъка с извършителите на сексуални престъпления. Но отпечатъците му може да са в някое досие. Струва си да помислите над това.
— Може просто да е глупав — отвърна Спинели.
— Знаеш, че не е.
— Тъй ли?
— Дани, човекът планира всичко. Проучва жертвите и се подготвя. Някак успява да се приближи до тях. Носи си комплект за изнасилване, всички необходими инструменти и знае как да ги използва. Той е сексуален хищник, но когато плячката наруши сценария му, потиска сексуалните си импулси и хладнокръвно ликвидира проблема.
— И какво означава това?
— Вършил го е и преди. А способността му да владее импулсите и яростта си е ужасяваща. — Тя помълча и отбеляза: — Не се срещат често подобни типове.
Логичната й постройка бе впечатляваща. Двамата полицаи кимнаха с уважение. Аз също бях впечатлен. Но и озадачен. Ако случайно не сте забелязали, сестра й беше убита преди три дни, а тя идва и с ледено хладнокръвие се включва в разследването. А сега дори развива професионални хипотези кой може да е убил жестоко сестра й, владее напълно емоциите си и мозъкът й работи на пълни обороти.
Смахнато? Да.
Но едно почукване на вратата на Мартин подсказа, че трима нетърпеливи детективи чакат да излезем, за да заемат мястото ни. Бяхме постигнали целта си и дори ако не броим обичайните беди и кошмари, с които беше затрупана полицията в Александрия през тази мразовита вечер, при наличието на две млади жени, убити от маниак, Мартин и Спинели очевидно стояха на ръба на пропастта.
Двамата с Джанет си тръгнахме, оставяйки Мартин в компанията на Спинели, което едва ли го зарадва.
Навън я попитах:
— Вечеряла ли си?
— Не. И умирам от глад.
Тя потръпна и се загърна по-плътно в палтото. Беше студено, но не чак толкова.
— Аз също — казах. — И знам идеалното място.
В действителност снимката на Джулия Кътбърт ми бе прогонила апетита. Когато сте в полицейски участък, всички полагат усилия да се преструват на весели и безчувствени. Донякъде това си е чисто мъжкарско перчене, но има и друго — страстите и емоциите замъгляват логиката, логиката разкрива престъпления и оттам идва пресиленото, почти ревностно старание на всички участници да разглеждат нещата като чисто академичен спор. Пълна измама. Мисля, че под безстрастната маска всички ние си представяхме последния час от живота на Джулия Кътбърт и мъничко ни призляваше. Убиецът бе превърнал едно живо, дишащо човешко същество в долнопробна визитна картичка, за да каже: „Майната ви, тук съм, много ме бива и не съм свършил.“
Ето защо трябваше да се разтоварим и да избистрим умовете си, а аз знаех едно чудесно заведение с тухлени пещи, оригинално изпечени пици в тавички и чудесна смес от вредни за артериите добавки, които можеш да струпаш отгоре. По-краткия път натам и двамата се държахме бодро.
Между другото, „Бертолучи“ е популярно заведение, типично италианско, макар че според някои от местните посетители мъничко прекалява с колорита. Има нещо такова — на рисунките по стените юнаци със странни дрехи карат гондоли сред венециански дворци и изригващи вулкани и този колаж от някакъв съвсем различен свят е тъй безумно нелеп, че почти става убедителен. Но както всичко в предградията, заведението е част от търговски център. А сервитьорите и сервитьорките говорят със смехотворно фалшив италиански акцент и когато се обръщат един към друг, добавят титлата „дон“, от което става още по-весело, защото всички са местни хлапаци с имена като О’Донъл или Смит. Такива работи стават само в Америка. Но вечерта напредваше и обичайните семейни тълпи бяха пооредели, тъй че нямаше нито опашка, нито врещящи дечурлига и ние се озовахме на чудесна спокойна маса край пламтящата камина.