Когато се настанихме, поръчах бутилка италианско вино. Един хлапак цъфна до масата и изрече:
— Бонджорно, синьори, името ми е дон Джими Джоунс и аз ще бъда ваш виночерпец и сервитьор за тази вечер.
После отвори бутилката, наля ни и отиде да си играе театрото другаде. Е, поне пицата беше истинска.
Джанет отпи голяма глътка, после попита:
— Какво мислиш за Джулия Кътбърт?
— В смъртта няма достойнство.
С леко забързан глас тя отвърна:
— Знам, че звучи нелепо, но може би Лайза е имала късмет. Ако не го е предизвикала…
— Знам.
— Не бих го понесла, ако беше умряла така.
— Амин.
— Разни непознати да се мотаят наоколо… да оглеждат нейната снимка… гола… както беше нагласена Джулия Кътбърт…
— Пийни малко вино. Представи си, че сме в Италия.
Тя пийна от виното. След малко попита:
— Водил ли си някога дело по такъв случай?
— Не. Гърдите на нашите серийни убийци са покрити с медали и ги наричаме герои. Някои от нашите се прочуват, след като напуснат армията, но военният живот ги е научил да не се поддават на фантазии.
— Но си се занимавал с изнасилвания, сексуални престъпления?
— Да. На няколко пъти.
— А Лайза?
— Навярно. Началството държи да имаме богат опит. Полагат се големи усилия да опознаем всички страни на съдебния процес.
— Може ли да е участвала в дело, свързано с нейния убиец?
Мъдър въпрос. Трябваше сам да се сетя.
— Не бих го изключил. Едва ли е работила по много дела за сексуално насилие, защото ние водим всякакви случаи. Не би било трудно да проверим в архивите.
— Може да бъде от полза.
— Или пък не. Дори ако Лайза и убиецът й са се срещали във връзка със служебните й задължения, не е задължително да става дума за сексуално престъпление.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти разбираш от психологически профили. Онези, които извършват убийства и изнасилвания, изпитват презрение към всички закони. Може да е бил съден за шофиране в нетрезво състояние, дребни кражби, военни дисциплинарни проблеми. — Помълчах и добавих: — Ще проверя дали е водила дела за сексуални престъпления, но не се надявай излишно. — Но тъй като Джанет бе повдигнала темата, казах още: — Сама разбираш, след като смъртта на Лайза вероятно е дело на сериен убиец, ние с теб не можем да направим почти нищо.
— В какъв смисъл?
— Знаеш в какъв. Току-що бяха елиминирани обичайните мотиви: ревност, алчност, отмъщение и заличаване на следите. Вече не представлява тайна защо е убита. Залавянето на сериен убиец изисква полицейска процедурна дейност в огромни мащаби.
— Намекваш ми да се прибера у дома?
— Да. Върви да скърбиш със семейството си. Изчакай, докато ченгетата пипнат онзи тип.
Тя се втренчи в мен за няколко секунди, после каза:
— А ако не е бил сериен убиец?
— Ако… Не те ли чух преди малко да си подмяташ разни теории с Мартин и Спинели?
— Ами ако те грешат?
— Но ти се съгласи с тях.
— Не си слушал внимателно. Нито се съгласих, нито спорих. Само развих хипотеза.
— Добре. Имаш ли основания да заподозреш нещо друго?
— Просто не искам да се обвързвам с една версия.
След като не казах нищо, тя добави:
— Погледни разликите между убийствата на Кътбърт и Лайза. При Кътбърт несъмнено имаме работа със сексуално насилие. Предполагаме, че това е бил мотивът и при Лайза. Кътбърт е нападната у дома си, Лайза на обществен паркинг. Мога да продължа в същия дух. — Тя помълча. — Всъщност единствената прилика е в някои подробности от психологическия профил на убиеца и счупения врат. А това може да бъде съвпадение.
Имаше право. Но не говореше убедително.
— Бих очаквал един заместник окръжен прокурор да има доверие в полицията — казах аз.
— Нима? Аз пък си мислех, че ставаме специалисти по полицейските грешки. Колко дела съм загубила заради тяхната глупост. А и те са хора. Когато жив човек идва всеки ден да провери докъде са стигнали, държат здраво следствието и внимават в подробностите.