Добре, разбирах нейната логика. Ако няколко години си адвокат и използваш полицейските грешки или пък като прокурор се опитваш да ги замажеш, непременно придобиваш навика да заключваш здраво вратата си и да спиш с пистолет под възглавницата. Истина и откровеност обаче са съвсем различни неща.
Но в това време дон Джими Джоунс довтаса с нашата пица и ужасния италиански акцент, който сигурно бе изкопирал от „Кръстника“.
— Грацие — казах му аз и той се ококори, докато не поясних: — Благодаря.
Мама миа! Добре дошли в предградията.
Джанет се разсмя и подметна:
— Може да е заради произношението ти.
— Нищо чудно, че престоят ми в Италия мина толкова калпаво. Всъщност бях там със сестра ти.
— Мисля, че не ми е споменавала.
— Преди няколко години. Взимахме показания от войници в местен затвор.
— А, онази история с Косово. Да, разказа ми. Всъщност позвъни веднага след като се върнахте. Беше хлътнала по теб.
— Хлътнала?
— Така го казваме в бостънските културни среди. Означава…
— Знам какво означава. Какво още ти каза за мен?
— Всичко ли? Доброто, лошото и отвратителното?
Усмихнах се.
— Имам стабилно самочувствие.
— Странно, и тя спомена това най-напред… не, всъщност каза огромно самочувствие.
— Доброто, лошото и отвратителното. Започни от доброто.
— Вече го казах.
Тя се разсмя, първият й искрен смях, откакто се срещнахме. Не искам да кажа, че дотогава беше вкисната, заядлива или нещо подобно — жената знаеше как да се мръщи и пак да изглежда любезна. Но криеше чувствата си, потулваше скръбта, мъчеше се да изпълни задачата, която си бе поставила; и все пак нямаше съмнение, че спокойната маска крие крехко равновесие. Радвах се, че поне за малко съм я разсеял. Харесвах смеха й. Определено харесвах и нея.
Тя продължи:
— Всъщност Лайза те описа като едър мъжкар, който смърка тестостерон на закуска… твърдоглав… вечно се заяжда с началството… Да продължавам ли?
— Нали каза, че тя… как беше думата?
— Хлътнала. Да, беше. Каза още, че си умен, хитър, секси и много забавен, без да се насилваш.
— Какво означава това?
— Трудно е за обяснение. — Тя помълча. — Но мисля, че разбирам какво имаше предвид. — Погледна ме втренчено и попита: — Защо не я покани на среща?
— По много причини.
— Добре. Посочи само една убедителна.
— След Босна имах едно дълго дело в Корея, три случая в Европа, още едно дълго дело ме задържа в Русия и тъй нататък. Знам, че ти е трудно да разбереш, но армейският живот не подтиква към стабилни връзки.
— Разбира се. — След кратко мълчание тя каза: — Сега успя ли да измислиш нещо по-убедително?
И още как. Изчаках да минат няколко секунди, после казах:
— Сестра ти ужасно ме плашеше.
Джанет остави чашата и ме огледа внимателно.
— Защо?
— Знаеш защо.
— Искам да го чуя. — Но тя наистина знаеше и се засмя. Може би не си чак толкова храбър, колкото смяташе Лайза.
— Не виждам да носиш годежен пръстен, сестро.
— Имам си оправдание.
— Какво оправдание?
— Аз съм много по-млада от теб. — Тя се разсмя. Пак. После каза: — Трябваше да я поканиш. Тя се обвърза с друг мъж. Това не ни допадна особено.
— Проблем ли имаше?
— Проблеми. По-възрастен, два предишни брака… чаровен преуспял мъж. Определено не беше за нея. Баща ми сън не го хващаше.
Е, по някаква неясна причина, може би вина или пък желание да прехвърля разговора от мъртвите към живите, аз попитах:
— А каква е историята на твоя живот?
Въпросът сякаш я развесели.
— Същата като на Лайза.
— Знам, че бяхте сестри, но…
— Не, Шон. Биографиите ни са почти еднакви в буквалния смисъл на думата. Както казват хората, бяхме ирландски близначки — имахме единайсет месеца разлика, но човек можеше да се закълне, че сме родени в един и същ ден. Еднакъв ръст, еднакъв размер облекло, еднакви оценки по едни и същи предмети… може би си забелязал, че дори гласовете ни си приличат. Всичко вършехме заедно. Тя беше отлична спринтьорка, аз също. Тя посещаваше девическо училище, както и аз. После Вирджинският университет и право в Харвард.
— Без майтап.
— Тъй като съм чернокоса и мургава, а тя е с една година напред, често ме наричаха нейна сянка. Знам, че звучи странно. Бяхме сестри, но и нещо повече.
— Тя ти липсва.
— Той ми разкъса сърцето. Сякаш е убил мен.
Не отговорих, но тия думи донякъде изясниха защо е тук и какъв огромен емоционален залог крие този случай за нея.