— Разбирам.
В действителност не разбирах. Но твърдо бях решил да бъда любезен, защото исках мис Алисън да види, че съм съвършен джентълмен.
— Кабинетът на Джейсън е само три етажа по-горе — каза тя. — Стълбището ли предпочитате или асансьора?
— Стълбището. Поддържа във форма, нали?
Тя се усмихна.
— И аз предпочитам стълбището.
Отворих вратата и като истински джентълмен казах:
— След вас, моля.
Всъщност предпочитам асансьорите. Но страшно ми се искаше да й огледам дупето, а в асансьор няма начин.
Тя подхвърли през рамо:
— „Свеж“ беше думата, с която ви обрисува Джейсън. Помълча и сподели: — Позволете да ви разкрия една тайна. Проклятието в живота на Джейсън е, че хората винаги му казват онова, което смятат, че иска да чуе.
— Тоест целуват му задника, защото струва три-четири милиарда долара?
— Да, и така би могло да се каже.
Освен по-очебийните си достойнства Тифани се оказа високо образована, притежаваше разкошна изразителност и страхотно произношение, беше впечатляващо благовъзпитана и знаеше как да се държи. Досущ като френски пудел в човешки образ. Впрочем дупето й определено си заслужаваше три етажа катерене по стъпалата. Тя добави:
— В действителност Джейсън Морис е съвсем нормален. Хората не си представят милиардера като най-обикновен човек, но той е точно такъв.
— Ех, колко е тежък животът, а? — Аз поклатих глава и тя последва примера ми. — Хей, кой е любимият футболен отбор на Джейсън?
— Аз… ами, не съм сигурна дали… Всъщност Джейсън не гледа спорт по телевизията.
— Любимата му бира?
— Джейсън много държи на здравето си и се въздържа от бира. — Тифани се озърна през рамо и каза: — Но ако намеквате, че е сухар, няма такова нещо.
— Тъй ли?
— И дори е известен познавач на изисканите вина. Наскоро във „Вина и Сирена“ имаше голяма статия за колекцията му. Може би сте я чели?
— Не. Но благодаря, че ми напомнихте да си подновя абонамента.
Тя поклати глава и тихичко се разсмя. Напуснахме стълбището и тръгнахме по коридор. После прекосихме комплекс от седем-осем бюра, обслужвани от секретарки, повечето с по два-три компютъра пред себе си, и всичките говореха по телефони или яростно тракаха по клавиатурите. Направо си е за смайване що за човек може да намери работа на цяла армия секретарки и двайсет-трийсет компютъра. Аз имам само една сътрудничка и тя през половината време бъбри по телефона с приятелки. Нямам представа какво прави през другото време.
Продължихме по къс коридор, водещ към лъскава черна врата. Тифани разтвори двете крила и ме въведе.
Помещението бе огромно. Джейсън Морис седеше безкрайно далече в дъното зад гигантско кръгло бяло бюро, отрупано с десетина монитора. Той се озърна към мен, стрелна пръст във въздуха, после продължи да пише и същевременно да говори забързано по секретарската уредба нещо за завишени цени на деривативи, спадащи пазарни показатели и тъй нататък. Само като го гледах, и ми се завиваше свят. Всичко в кабинета беше високотехнологично. Креслата приличаха на гравирани купи. Няколкото големи картини по стените създаваха впечатлението, че някой слон е повръщал боя по платната. Килимът беше на усукани черни и бели ивици, хармониращи с цветовете на мебелировката, сякаш някаква чудовищна зебра бе дошла да издъхне тук.
Моите лични вкусове клонят към традиционното, но този кабинет демонстрираше агресивен свръхмодернизъм, който навярно бе подходящ за една компания, работеща в областта на авангардните технологии. Джейсън изключи уредбата и пъргаво скокна иззад бюрото. Беше облечен с джинси, пуловер и бяла тениска. Аз бях с чисто новия си тъмносин костюм от „Брукс Брадърс“. Чувствах се като идиот. Отново.
— Шон, радвам се да те видя пак — каза той и протегна ръка. — Радвам се, че успя да се откъснеш от работата заради мен.
— Е, изборът никак не беше лек. Страшно се изкушавах да хапна поредния сандвич в зала, пълна със счетоводители.
— Наистина ли?
— Бяха ми обещали да си поговорим за митническите тарифи и валутните индекси.
Той се разсмя.
— Тежко се живее там долу, а?
Докато си бъбрехме, той бързо ме насочи към стъклена маса в другия край на помещението. Меката седалка едва бе изсъскала под задника ми, когато черните врати стремително се разтвориха и дотичаха двама сервитьори с количка. Изумително.
— Надявам се да не възразиш, че поръчах и за теб — каза Джейсън. — Струваш ми се класически тип „месо и картофи“.
Не бях сигурен как да тълкувам последното.
Така или иначе, седнахме и се спогледахме, докато сервитьорите бързо подреждаха покривчици, прибори, чинии и солници. Хрумна ми, че Джейсън е бързак — един от ония типове, дето се раждат с амфетамин в задника. Хрумна ми още, че съм тук не защото Джейсън ме смята за симпатяга, когото иска да опознае. Неговите представи за дълбоко и дълготрайно приятелство сигурно се изчерпваха с размяната на визитни картички.