— Засега се въздържам от преценки.
— Нямам нищо против. Ще поръчам да ти доставят пакет сведения с годишния ни финансов отчет и информации за компанията. Прочети ги. Ако още се „въздържаш от преценка“ или имаш въпроси, позвъни ми. Ще си поговорим… да речем, утре на обяд?
Би било неучтиво да не измисля поне няколко въпроса за обсъждане с мис Тифани.
Продължихме обиколката, посетихме още няколко оперативни зали и накрая стигнахме до изложбата на продукт, за който Тифани ми обясни, че представлявал революционна система за компресия и декомпресия на видеосигнали. Милиардите битове информация — гласове, изображения или каквото и да било — се смачквали в нещо като дигитална машина за пресоване на отпадъци, после се превръщали в светлина и прелитали по оптичната линия, а в другия край системата измъквала от компютъра всички тия пресовани битове и ги възстановявала в предишната им безупречна свежест.
Поне аз така разбрах лекцията, но обикновено такива беседи ме отегчават до сълзи. Цялата тази дигитална епоха е пълен боклук… искам да кажа, великолепна, нали? Без нея нямаше да гледам футболни мачове по телевизията в неделя следобед. Само ми спестете скапаните подробности, ако обичате. Но онова предложение за седемстотин и петдесет бона годишно в заплата и премии определено повдигна интереса ми към технологичната тема. Присъствието на Тифани пък ми повдигаше нещо съвсем различно.
Но всичко хубаво си има край и ето че тя отново ме върна в заседателната зала. Обещаният пакет сведения пристигна след малко и ми осигури с какво да се забавлявам, докато наоколо всички счетоводители дрънкаха безспир.
В четири следобед вратата пак се отвори и аз надигнах глава с надеждата да видя новата си приятелка. Но не беше Тифани, а момичето от приемната на партера, придружаващо грозен дребосък, който удивително приличаше на Даниъл Спинели в много лошо настроение.
19
Около една дълга и лъскава черна лимузина сякаш се провеждаше полицейски събор. Цял взвод вирджински полицаи плюс отряди униформени и цивилни местни ченгета покорно търпяха командите на късо подстригани типове със сиви и сини костюми, за които и слепец би разбрал, че са от ФБР. Петнайсет телевизионни коли и цяла армия репортери, оператори и фотографи оформяха безредна тълпа, слушаща информацията на симпатичен агент с безупречен костюм. Горе в небето кръжаха няколко новинарски хеликоптера.
Само две неща привличат толкова много журналисти безплатно пиене или особено гнусна смърт.
Двамата със Спинели стояхме на малкия паркинг до паметника на „Иво Джима“ и ми хрумна, че статуята не е виждала такова стълпотворение от деня на откриването си. Пет минути след нашето пристигане горе на пътя спря такси и от него излезе Джанет Мороу. Бях последвал Спинели с фирмения ягуар, което ми се видя много практично, тъй като ми осигуряваше начин за бягство.
Както и да е, гледах Джанет да слиза по склона и изражението й ми подсказа, че споделяме обща догадка — в лимузината лежеше вкочаненият труп на някоя извънредно известна личност. В края на краищата мухите не подбират над коя мърша да се съберат. Репортерите са по-придирчиви.
Спинели бе забил мрачен поглед в земята, а мускулите на челюстите му се стягаха и отпускаха. Имах чувството, че е ядосан на мен, страшно ядосан на нея, а задникът му се пече на бавен огън заради онази лимузина. Но не му досаждах с въпроси. Когато стоиш до човек, който изглежда вбесен и има пистолет, търпението се превръща в особено ценно достойнство.
Джанет ми кимна любезно и каза на Спинели:
— Кой е умрял, Дани?
Без да обръща внимание на въпроса, той отсечено ни заповяда:
— Последвайте ме.
Поведе ни право към лимузината, като размахваше значката си и ругаеше наивните местни ченгета, които се опитаха да го спрат пред жълтата лента. Предните и задните врати на лимузината бяха широко разтворени. Първо минахме отпред, където зърнах едър мургав мъж с черен костюм, свит на пода до волана. На челото му се тъмнееше струйка засъхнала кръв, а самата рана изглеждаше закрита с парче черна лепенка.
После надникнахме през задните врати, където на седалката беше подпряно голо женско тяло. Позата ми се стори нагласена, също като на Джулия Кътбърт, с широко разперени ръце и крака — странна демонстрация на пълна уязвимост и може би ново послание до полицията. Глезените и китките бяха прежулени до кръв, а на пода се валяха огледалце и червило. Както споменах, жената беше гола, а дрехите й лежаха на пода до нея, но грижливо сгънати и подредени — от убиеца, както подсказваха обстоятелствата. Личеше, че е била вързана и удушена жестоко, но никъде не зърнах въжета, ремъци или нещо подобно. Убиецът отново се бе постарал да не остави улики. Всъщност подозирах, че е оставил колата на асфалта, за да не намерят криминалистите следи от стъпки.