— И какво станало?
— Лайза го оправдала.
— Как?
— Недостиг на доказателства. Тампонът със сперма, взета от жертвата, се затрил някъде. На процеса жертвата признала, че било тъмно, изпитвала ужас, не си носела очилата и не можела да твърди категорично, че е бил Уилямс.
— Но може и да е бил, нали?
— Така изглежда.
— Значи още е на свобода.
— Не съвсем.
— Защо?
— Загинал при тренировъчна злополука преди две години.
Тя поклати глава.
— Задраскваме го.
— Точно така. Сега Хари Гойнс. Той нахълтал в жилището на мисис Клеър Уедъроу, чийто съпруг, сержант от специалните части, изпълнявал мисия в Босна. Гойнс изнасилил мисис Уедъроу, прострелял я в главата и си тръгнал, предполагайки, че е мъртва. Но сгрешил. Балистичният тест съвпадал с оръжието, което носел, ДНК също съвпадала, жертвата го разпознала — ясно като бял ден. Лайза сторила всичко, за да го защити, но бил признат за виновен и осъден на трийсет години във военния затвор „Левънуърт“ без шанс за помилване.
— Значи още е там?
— В сектор С.
Изкарах на заден ход от паркинга и казах:
— Получи каквото искаше, нали?
— Да. Благодаря.
— Добре. Радвам се, че си щастлива. Беше ми много приятно да работим заедно.
— Какво означава това? — попита тя.
— Напускам. Или, да речем, уволнена си. Което предпочетеш.
— О, престани.
Не отговорих.
— Не искаш ли да откриеш убиеца на Лайза?
Продължих да мълча.
— Защо го правиш?
Понякога най-доброто общуване между двама души е да не си общуват. Отново се въздържах от отговор.
Е, тишината трая наистина много дълго, преди тя накрая да проговори:
— Шон, престани. Не мога да се справя без теб.
— Продължавай.
— Необходим си ми.
— Защо?
— Защото… защото съм почти сигурна, че Лайза е била убита по някаква друга причина.
Вече бях минавал оттук, бях чувал същото и се навъсих, за да подскажа, че обикаляме в кръг.
— Лайза ми се обади два дни преди убийството — призна тя.
— И какво каза?
— Боеше се. Смяташе, че някой наблюдава къщата й.
— Продължавай.
— Една вечер видяла пред къщата спряла кола. Няколко вечери преди това имала странното чувство, че някой я гледа през прозореца на втория етаж.
— Чувство?
— Да. Но Лайза беше много уравновесена. Познавал си я.
Да, познавах я, затова попитах:
— Нямала ли е представа кой я гледа?
Тя поклати глава.
— Попитах я дали има от какво да се бои. Тя каза, че няма нищо конкретно. Попитах за зложелатели от някое старо дело. Тя не се сети. Каза, че ако имала време да прегледа архивите, може би…
Джанет сви рамене.
— Което току-що направихме заедно с теб.
— Именно. — Тя помълча и добави: — Лайза спомена също, че нещо във фирмата я тревожело. Попитах какво. Тя каза, че все още проверявала, имала нужда поне от няколко дни.
— И какво?
— Това е всичко.
— Никакви намеци… никакви идеи?
— Усетих, че не й се говори за това. Или защото е адвокатска тайна, или все още беше твърде мъгляво. Но според нея то нямаше нищо общо с усещането, че я следят.
— Било е само нейно предположение.
— Да. Но ми се стори уверена. — Джанет леко се изчерви и добави: — Трябваше да настоявам.
А аз трябваше да бъда на паркинга в девет, паркингът трябваше да е по-добре осветен и в един идеален свят всички биха живели щастливи и дружелюбни и не би имало смахнати гадове, дето убиват млади жени.
Но светът изобщо не беше идеален, затова се замислих над казаното от Джанет. За една година в „Кълпърт, Хъч енд Уестин“ Лайза бе работила за мнозина съдружници по много дела. Основната идея на тая шантава програма за работа с индустрията беше да опознаем цялата палитра на корпоративното право; затова всеки месец са прехвърляли Лайза към ново дело и нов клиент. Последният й месец бе минал в екипа на Сай, работещ изцяло за „Морис Нетуъркс“. Ако допуснех, че фирмата е свързана по някакъв начин — а аз не допусках подобно нещо, — оставаха цял куп дела, с които е била свързана.
Спомних си как при последния ни разговор Лайза спомена, че иска да сподели с мен нещо за фирмата. Но не бях усетил в гласа й нетърпение, нито нотки на страх или тревога. Тогава, както и сега, предполагах, че е възнамерявала да ме посъветва пред кои пирани и акули да не си подлагам задника.