Тя кимна, а аз се върнах в ъгъла да размишлявам.
23
Ан Каръл яростно въртеше педалите, а той я следваше на двеста метра дистанция. Температурата беше идеална — около шест-седем градуса, ниска влажност, никакъв вятър. Двайсет и пет километра, а той едва започваше да се изпотява. Великолепна вечер за дълъг пробег с велосипед, поне според него. Тя караше с не повече от двайсет и пет километра в час, тъй че спокойно можеше да я догони когато си иска.
Трийсет минути по-рано Ан бе паркирала на една странична уличка до Джорджтаунския университет, където свали сребристия си „Канъндейл“ с осемнайсет скорости от стойката върху задницата на джипа и отдели десетина минути за разкършване. След като загря, тя подкара на запад по старата пътека за впрегатни животни край кафявата река Потомак. Каналът и пътеката бяха столични забележителности вече почти двеста години — от времето, когато доставките на храна и провизии пристигали в града с плитки шлепове, теглени от коне и мулета. Сега на същото място имаше маршрут за бегачи и велосипедисти, който се отдалечаваше почти на трийсет километра западно от Вашингтон.
Движението по пътеката беше по-рядко от обичайното, навярно в резултат на разрастващата се параноя заради убиеца от Лос Анджелис. Няколкото млади жени, които зърна досега, тичаха и караха велосипеди в мъжка компания или на групички. Не поемаха рискове. Знаеха, че убиецът дебне наоколо и е гладен.
Както бе предвидил, Ан Каръл не обърна внимание на предупрежденията. Беше прекалено сприхава и упорита, за да позволи на някакъв си убиец да промени живота й по какъвто и да е начин. Сигурно вярваше, че сексуалните маниаци няма да проявят интерес към жена с нейната външност и склонности. Нормалните момичета си имаха купища неприятности — нежелана бременност, венерически болести и извратени типове. Лесбийките стояха над всичко това.
Тя караше велосипед всяка неделя вечер от март до декември, докато станеше твърде студено и хлъзгаво. Миналата неделя той я проследи, измери темпото й на каране, проучи терена и планира удара си. Днес, също като предната седмица, тя измина, без да бърза, около двайсет и пет километра, стигна до обичайната си точка за връщане и подкара назад.
Вече бяха изминали около километър и половина обратно. Време за действие.
Той се озърна през рамо, не видя никого и увеличи скоростта на трийсет километра. След три минути бе скъсил дистанцията до сто метра. Вгледа се в гърба на Ан и натисна педалите още по-силно. Когато оставаха към трийсет метра, тя го чу да наближава. Кратък поглед през рамо, без следа от тревога по лицето и без промяна на позата или ритъма. Тя любезно свърна наляво, за да му даде повече място да я задмине отдясно.
Изравниха се. Тя го погледна, той се усмихна, вдигна ръка за приятелски поздрав и прелетя покрай нея. Продължи яростно да върти педалите, докато се откъсна на около триста метра пред нея. Отмина остър завой на пътеката, после с всичка сила натисна спирачките. Задната гума плъзна наляво и той протегна десен крак, за да предотврати падането.
След броени секунди Ан Каръл изскочи иззад завоя и трябваше да завие рязко, за да избегне сблъсъка. Падналият му велосипед преграждаше пътеката и колелата още се въртяха. Самият той лежеше на пет метра встрани, омекнал и неподвижен.
Ан плавно натисна спирачките. Слезе от колелото и се озърна към него. Той здраво стисна очи и остана да лежи.
Чу я как промърмори: „Ах, мамка му“, после тръгна към него, бутайки велосипеда си.
— Хей — извика тя. — Добре ли си?
Никакъв отговор.
— Хей, чуваш ли ме?
Тя наближаваше и той остана съвършено неподвижен. Щеше да изчака, докато останат метър-два, после да действа. Иначе би могла да скочи отново на колелото и да изчезне.
Чуваше стъпките и тежкото й дишане. Явно не беше далече. Той нададе тих стон, за да даде знак, че е жив. Че е ранен и отчаяно се нуждае от бърза помощ, но е жив.
Минаха двайсетина секунди и той изстена отново. Беше й дал предостатъчно време. Вече трябваше да се наведе над него, да провери пулса му или нещо подобно.
Отвори очи, вдигна глава и направи болезнена гримаса. Застанала на два метра от него, тя го гледаше отвисоко и бъркаше с дясната ръка в чантичката отзад на колана си.
— Ранен съм — измънка той.