— Какво стана?
— Велосипедът… велосипедът ми се хлъзна. Моля ви. Няма ли да ми помогнете?
— Не. Изправяй си се сам.
— Не знам дали…
— Можеш ли да си мърдаш краката?
— Аз… не знам.
Тя отстъпи още метър назад и каза:
— Действай. Защото аз няма да ти помогна да станеш.
Дотук с инстинкта на милосърдие, дето уж бил вроден у жените. Хрумна му, че може да е подценил обекта. Беше очаквал някои изненади заради лесбийството, но тази студена липса на състрадание направо го стряскаше.
С няколко боязливи охкания и пъшкания той се надигна на ръце и придърпа крака под себе си. Тя стоеше на три метра, но той беше бърз и силен. Ако си осигуреше равновесие и стабилна опора, щеше да връхлети върху нея, преди да е мигнала.
Преди да се втурне напред, той хвърли крадешком още един поглед към Ан… и замръзна. Дясната й ръка вече не беше в чантичката отзад. Висеше отпред до слабините и стискаше къс револвер трийсет и осми калибър. Не се целеше в него, просто държеше оръжието небрежно, с цевта надолу.
Той се изправи и изтупа пръстта от ризата и панталона си.
— Не може да е толкова зле, мой човек — каза тя. — Няма кръв.
Той вдигна глава.
— Аз… ъъъ… си ударих главата. Мисля, че загубих съзнание за минута-две. — Помълча и добави: — Слушай, това там да не е пистолет?
— Може и да е. Как се чувстваш сега?
— Кофти. — Той раздвижи ръце и крака, като въртеше ставите, сякаш проверяваше дали всичко е наред. — За пръв път падам.
— Плащаш си за тъпотията. — Тя помълча. — Караше прекалено бързо. На такива пътеки не се кара с повече от двайсет и пет. Бас държа, че като профуча покрай мен, надхвърляше трийсет.
Господи, тая беше отвратителна досадница. Нищо чудно, че не я пускаха до съдебните заседатели. Той каза:
— Да, май си права. — Направи уплашена физиономия и попита отново: — Това… ъъъ… в ръката ти пистолет ли е?
— Да, пистолет е. И то не от пластмаса.
— Не се каниш да ме застреляш, нали?
— Зависи. — Тя се изкиска. — Кротуваш ли, няма да имаме никакви проблеми.
— Без майтап?
— Сума ти смахнати гадове се навъртат наоколо. Не си ли чувал?
Той поклати глава.
— Не, но да знаеш, че от мен няма защо да се боиш.
Видя как очите й плъзнаха по него от глава до пети, но в погледа нямаше и помен от сексуален интерес — просто оценяваше физиката му. Беше облечен с прилепнали къси панталони и фланелка без ръкави, тъй че видяното нямаше да я успокои. Приличаше на тежкоатлет — ръст почти сто и деветдесет сантиметра, масивни ръце и крака, издути от мускули.
Тя направи още крачка назад и попита:
— Откъде да знам, че няма защо да се боя?
— Защото… ами защото съм гей. Извинявай, просто не си мой тип.
— Гей, а?
— Не е престъпление.
Ан кимна.
— Да, не е престъпление. — Тя леко врътна глава към велосипеда му. — Иди да видиш дали не е счупен.
— Добра идея. — Той пристъпи натам и го вдигна. — Падала ли си някога?
— Един-два пъти. — Тя помълча. — Но не и откакто навърших четири години.
Кучка. Той вдигна велосипеда във въздуха, опря гумите в земята и се престори, че оглежда рамката.
— Май се държах доста глупаво, а?
— Така излиза.
Той се озърна. Имаше голям късмет, че все още край тях не бе минал нито един велосипедист. Иначе тая студенокръвна кучка щеше да се отърве. Не можеше да си позволи някой свидетел да се сети по-късно, че я е видял на пътеката с едър мускулест тип. Би се наложило да я размести в графика, а това щеше да е крайно неудобно. Но дали късметът му щеше да продължи? Едва ли задълго.
— Велосипедът изглежда наред — каза той. — Не и аз обаче. Много съм замаян.
— Жалко. — Тя кимна към Вашингтон и добави съчувствено. — Много път има до града. Сигурно около двайсет километра.
Хрумна му идея и той попита:
— Случайно да имаш мобилен телефон в онази чантичка? Мога да повикам моя приятел Дан да ме прибере.
— Не, нямам телефон.
По дяволите — губеше и този повод да се приближи до нея. Ако някак успееше да намали разстоянието поне до метър и половина, щеше да я сграбчи за мършавото гърло. Господи, с какво нетърпение чакаше да й строши врата.