— Може ли поне да повървиш с мен? Само няколко минути, колкото да се уверя, че нищо ми няма.
— Виждаш ми се съвсем наред.
— Моля те. — Той протегна ръце и се усмихна. — Стига де… не се занасяй. Аз съм гей, а ти имаш пистолет. Ама че комбинация. Само няколко минути, бива ли?
Тя го изгледа хладно.
— Как ти е името?
— Майк… Майк Нелсън.
— Добре, Майк, ето как се разбираме. Ти вървиш от едната страна на пътеката, аз от другата. Чу ли ме? — Той кимна и тя добави: — Три минути, после си тръгвам. Пистолетът остава в ръката ми. Адски ме бива с него, да знаеш. Ти си ужасно лепкав и това не ми харесва.
— Хей, нали вече казах, че не си мой тип.
Защо не се хващаше на въдицата с непрестанното повтаряне, че е гей? Нали уж между всички обратни имало топли чувства и солидарност? Той се наруга мислено, задето не бе проучил въпроса по-задълбочено.
Мина от дясната страна на пътеката, като държеше велосипеда откъм дърветата, за да не е между тях. Ан мина отляво и демонстративно нагласи колелото си отдясно — между двамата. Деляха ги около два метра и половина, а тя държеше револвера на нивото на кръста си, тъй че само с едно завъртане на ръката можеше да го надупчи. Без съмнение знаеше как се борави с оръжие. Проклетата лесбийка сигурно носеше бандаж под шортите.
Тръгнаха напред и той попита много дружелюбно:
— Е, как ти е името?
— Ан.
— Само Ан? Нямаш ли си фамилия?
— Може и да имам, но няма да я чуеш.
— Не разбирам. Защо си толкова подозрителна?
Тя погледна право напред и каза:
— Веднъж ме изнасилиха. Беше много неприятно и няма да се повтори.
— О… съжалявам.
— За какво съжаляваш? Не си ме изнасилил ти. — Тя помълча и подхвърли съвсем небрежно: — Всъщност, Майк, двамата с теб сме съвсем сами на тая колоездачна пътека. Не те знам кой си и що си. Нямаш вид да си паднал сериозно, нито кръв, нито драскотини, и твърдиш, че си гей, но откъде да знам, че не лъжеш?
— Ами, аз…
— Освен това — прекъсна го тя — миналата седмица един тип караше подир мен и изглеждаше досущ като теб. Ти беше, нали, Майк?
По дяволите, това обясняваше всичко. Той бе поддържал дистанция, за да не го забележи. Сигурно го беше зърнала при разминаването на връщане. Едва ли би могла да си позволи нещо повече от кратък поглед, докато се носеха един срещу друг. Хората рядко са толкова зорки и наблюдателни. По дяволите, по дяволите. Той трескаво се замисли как да оправи нещата. Да отрече? Не, нямаше да стане. По очите й виждаше, че си го спомня съвсем ясно.
— Да — отвърна той, — аз бях. И какво?
— Това, че идвам тук всяка неделя привечер, но не съм те виждала досега. Странно съвпадение, нали? Едната неделя ме следваш, а другата… ето ни тук.
— Мога да обясня.
— Обзалагам се.
— Преселих се във Вашингтон само преди три седмици.
— Тъй ли?
— От Сан Франциско. Живеех с един приятел, Пол, но скъсахме. — Той помълча и продължи с фалшива болка в гласа: — Всъщност… Пол ме заряза. Тръгна с някакъв кинокритик. Аз… ъъъ… просто трябваше да напусна града, разбираш ли? Където и да отидех, всичко ми напомняше за него.
Тя понечи да каже нещо, но той продължи да говори жално:
— И отгоре на всичко онзи, заради когото ме заряза, беше травестит. Отявлен женчо. Никога не бях смятал, че Пол си пада по травестити, разбираш ли?
Това би трябвало да помогне, помисли си той. Просто някакъв си едър и много оклюмал тип, страдащ от разбито сърце. Важното беше да подхвърля тук-там по някоя думичка от жаргона на обратните и да говори като същински педал. Да се представи убедително и да чака, докато бдителността й отслабне. Всеки момент по пътеката можеше да се зададе колоездач и да провали целия план.
Тя сви рамене. Погледна часовника си, явно нямаше търпение да изтекат трите минути.
— Ами ти? — попита той.
— Какво аз?
— С какво се занимаваш? — Почеса се по главата, сякаш опитваше да си припомни, после подхвърли колебливо: — Кати беше, нали?
— Ан.
— Извинявай.
— Знаеш ли, Майк, просто не е твоя работа с какво се занимавам.
Ех, ако можеше да я накара да прибере тоя проклет пистолет в чантичката. Господи, как му усложняваше работата. Той каза: