Ан тъкмо отваряше уста да обясни, когато изведнъж велосипедът на Майк полетя във въздуха като безформено копие. Носеше се право към нея. Тя се завъртя и вдигна ръце, но десеткилограмовият снаряд с трясък улучи гърдите и лицето й.
Подир него връхлиташе Майк. С един скок прекоси пътеката и се хвърли право към пистолета. Ръката на Ан беше заклещена под велосипеда и той изтръгна оръжието от юмрука й, после жестоко я удари с дръжката по челото.
Новодошлият крещеше:
— Хей, човече, по-кротко! Недей така!
Майк захвърли револвера настрани. Зашеметената Ан стенеше и той се надигна от нея. Тръгна срещу колоездача, говорейки в движение:
— Виж какво, мой човек, нямах друг избор. Мацката щеше да ме застреля.
— Да, но…
— Никакво „но“. — Майк поклати глава. — Тя е луда. Божичко, умирах от страх.
Беше на половин метър от колоездача. Можеше просто да го застреля, но имаше опасност шумът да привлече нови досадни гости. Той плъзна длан по челото си и каза:
— Ти видя как беше, нали? Не можех да рискувам.
Изведнъж юмрукът му излетя напред и улучи колоездача в носа. Бликна кървав фонтан и младежът отхвръкна зад велосипеда си. Майк спокойно се приближи и без усилие го вдигна от земята. Смъкна каската от главата му и я захвърли. Младежът тежеше над седемдесет килограма, но Майк беше ужасяващо силен. Сграбчи крещящата жертва под мишница и с всичка сила се втурна срещу един голям дъб край пътеката. Главата на колоездача се вряза в кората като таран и се разцепи като презряла диня. Тялото му омекна напълно и Майк го пусна до дървото. Наведе се и провери пулса — човекът определено беше мъртъв.
Когато се върна, Ан тъкмо се опитваше да махне колелото от себе си. От дълбока рана върху челото й и още една на рамото течеше кръв. Тя го погледна и понечи да изпищи, но той се хвърли напред, запуши устата й с едната ръка, а с другата я вдигна във въздуха.
После прошепна в ухото й:
— Хей, Ан, започнахме малко зле. Вече никакви лъжи помежду ни. Сега ще боли, наистина ще боли.
Очите й изхвръкнаха от разбираем ужас, когато, без да я пуска, той сграбчи захвърлените велосипеди и ги помъкна към храсталака.
24
Понеделник сутрин — точно седем часът. Циганското лято си бе отишло, а аз седях зад бюрото си във фирмата и включвах компютъра. Счетоводителите бяха направили всички числа на пух и прах, сега пишеха окончателния вариант на доклада и аз трябваше да убия няколко часа.
Затова реших да използвам случая и да огледам по-подробно файловете на Лайза. Не споделях подозренията на Джанет, но евентуалната кражба на компютъра и куфарчето не беше за пренебрегване. Имах избор — или това, или да прекарам утрото в компанията на счетоводителите. Предпочетох първото.
Появиха се двете правоъгълничета. Натраках името на Лайза, после ГВП и изникна онова досадно съобщение: „Невярна парола“. Чудна работа.
Както се чудех, телефонът ми иззвъня. Вдигнах слушалката, казах „Дръмънд“ и отсреща някой грубо заповяда:
— Изключете компютъра и елате при мен. Веднага.
— Кой…
— Хал Мериуедър. Девети етаж. Три минути, иначе пращам човек от охраната да ви доведе.
И той затвори. Много мразя да ми затварят.
Тръгнах по коридора към Елизабет, която плахо примига, когато се приближих. Но мисля, че започваше да очаква с нетърпение нашите срещи. Както се казва, в страната на слепите и едноокият е цар.
Усмихнах се.
— Добро утро, Елизабет. Днес изглеждаш зашеметяващо.
Тя се изкиска.
— Ама че сте палавник, майор Дръмънд. Да сте обрали някоя банка напоследък?
— Отказах се. Прекалено много охрана и камери.
— А ново хоби намерихте ли си?
— Все още не. Но обмислям дали да не се заема с превишени сметки и корпоративни сливания. Момчетата от горните етажи се кълнат, че там били големите пари.
Тя се разсмя.
Приведох се над бюрото и попитах:
— Хал Мериуедър?
— Хал значи? — Тя опипа нещо върху бюрото си. — Не сте успели и с него да се спречкате, нали?
— Кой е той?
— Нашият административен директор. На ваше място не бих се закачала с него.
— Защо?
— Има много голяма власт, наистина. Мой пряк началник. Отговаря за охраната, администрацията и персонала.
Тия англичани имат навика да разговарят със странни накъсани изречения, сякаш само идиотите се нуждаят от напълно изразена мисъл. Е, аз съм идиот.
Почуках с пръст по бюрото.
— О, чакайте да видя. Млад е, малко над трийсетте, струва ми се. Много способен и компетентен, но бих казала, че има труден характер.