Джанет рязко натисна бутона за изключване и ме осведоми:
— В предния бюлетин съобщиха, че на дланта й е изписано 4/10.
Преобърнах пържолите и тя дойде при мен. Стоеше и гледаше в далечината. Денят беше студен и навъсен. Тъмни облаци препускаха и се вихреха из небето; явно наближаваше буря с проливен дъжд — типичен декемврийски ден във Вашингтон и още една жена, която нямаше да види края му.
Метнах пържолите на чиния и Джанет ме последва, докато ги внасях в кухнята. Измъкнах картофите от фурната. Бях отворил бутилка червено вино — да диша, както казват, макар че не горя от желание да си изясня загадката как точно диша умрялото грозде. Налях чаша вино на Джанет, а за себе си отворих бира. Кухнята имаше плот за хранене и двамата се настанихме удобно.
— Между другото, какви са шансовете Уилям Мъри да бъде осъден? — попитах аз.
— Какво?
— Уилям Мъри. — С въпроса исках да я изкарам от равновесие, но получих в отговор само недоумяваща физиономия. — Заговор и измама с поръчки на стоки по пощата.
— Не знам за какво говориш.
И наистина ми се стори озадачена.
— Ами „Парагон Венчърс“?
— Компанията, обвинена в онази голяма измама с разходи по общественото здравеопазване?
— Знаеш ли за случая?
— Да… всички знаят. От седмици насам пишат за тая история в „Бостън Глоуб“. Окръжната прокуратура води разследването.
— Свързана ли си с обвинението?
— Защо питаш?
— Свързана ли си?
Тя поклати глава.
— „Парагон Венчърс“ се обвинява в корпоративно престъпление. Аз съм по криминалната част и имам работа предимно с убийци. Защо питаш?
— Тази сутрин ме викнаха пред двама от големите шефове във фирмата. Сървърът, в който се включихме онзи ден, сочи, че сме изтеглили две юридически досиета. Оказа се, че „Кълпър, Хъч енд Уестин“ води защитата и по двата случая.
— О… и ти…
— Да. Здравата съм загазил. Обвиняват ме в съучастие при кражба на поверителна фирмена информация, която е много опасна за двама от техните скъпоценни клиенти.
— Наистина си загазил.
— Тогава си обуй гумени ботуши. С теб сме съучастници.
Тя се замисли, после попита:
— И твърдят, че тия файлове са били в електронната поща на Лайза?
— Така казва сървърът — отвърнах аз и добавих: — А ме увериха, че той не лъже. Знаеш ли, бил свързан с някакъв шантав часовник в Гринуич, дето го поддържал точен до три… как беше?
— Какво? — попита тя, леко объркана. — Това е смешно. Ти видя каквото видях и аз.
— Така си мислех.
— Видя го. Значи… някой е подправил файловете впоследствие. Друго обяснение няма.
— Има и други, но не са правдоподобни: — добавих аз, после попитах: — Споменавала ли ти е някога Лайза за Бари Босуърт?
— Защо? Смяташ ли, че е замесен?
— Нямам причини да смятам.
Тя се вгледа в мен за няколко секунди, сетне каза:
— През изминалата година Лайза ми е разказвала за доста хора, с които работеше във фирмата. Останах с чувството, че е много… враждебна среда. — Тя добави: — Босуърт заемаше едно от първите места сред хората, които й вдъхваха неприязън и недоверие.
— Жена му и децата изпитват същото. По-подробно, ако обичаш.
— Лайза на няколко пъти ми се оплака от него. Тормозел я, приписвал си заслугата за най-добрите й постижения, всячески се опитвал да й подлее вода. Виждал в нея заплаха и правел всичко възможно, за да й навреди.
— Скъпото ми приятелче Бари. А Сали Уестин?
— По точки изпреварваше Бари.
— Дали говорим за една и съща Сали?
Тя кимна.
— Лайза спомена на няколко пъти, че долавяла нещо странно и… Не, всъщност каза, че в нея има нещо фалшиво. Стори ми се, че нейната неприязън към Уестин е по-лична от чувствата й към Босуърт. Според мен смяташе Сали за по-опасна. — Тя добави: — Не знам защо.
Почувствах се леко объркан.
Така де, Сали ми се стори безнадежден случай — не твърде умна, недодялана в отношенията с клиентите, просто една от ония нещастници, които изнемогват от усърдие, без да постигнат нищо. Във всяка фирма ги има — момчето или момичето, което се облива в пот, прекалено често остава до полунощ в службата и протрива колене, лижейки задника на началството. Мислят си, че ще бъдат справедливо възнаградени за положените усилия. Не е така. Просто не е така. В жестоката конкуренция на юридическия свят само талантът и мозъкът водят до голямата печалба. Не бях забелязал у мис Сали Уестин нито едното, нито другото.
Но като стана дума за Сали, както вече споменах, аз също усещах нещо странно, потиснато почти до границата на избухването. След като знаех трагичната й биография, предполагах, че таи в себе си противоречиви емоции, горчиви съжаления, гняв, вина и бог знае още какви отровни атрибути. Децата на родители самоубийци често са принудени да носят тежкия кръст на пустотата, посърналите надежди и обърканата съдба. Но тепърва трябваше да съобразя по какъв начин всичко това превръща Сали в заплаха.