Накрая дори те стигнаха до извода, че темата е изчерпана, и след още няколко заключителни коментари групата започна да се разпада. Ръкостискания, сърдечни думи за сбогом, после аз и Джанет, придружени от Мийни, прекосихме лабиринта от детективски бюра и излязохме на паркинга.
Всъщност вече стояхме до моята кола, когато Мийни ми каза:
— Извинявай, Дръмънд, с Джанет трябва да си поговорим за едно-друго. Насаме.
После я отведе на десет метра встрани. Застанаха далече един от друг и се спогледаха. Нямах намерение да подслушвам, защото абсолютно не ме засягаше. Вярвам, че да уважаваш чуждото уединение е почти божествено. По една случайност обаче с лявото ухо чувам по-добре, отколкото с дясното, и ако леко извиех глава, ушната ми кухина неволно възприемаше части от разговора.
Така например чух Мийни да хленчи жално:
— … и ти просто изчезна от моя живот, тръгна си… без да ми дадеш шанс да обясня.
А Джанет отговори:
— Ти какво очакваше, Джордж? Не биваше да ме топиш пред шефа. Ти ме предаде.
— Не е вярно. Кълна се. Началството от Вашингтон му се обади. Кълна ти се, че е самата…
Е, вятърът изведнъж духна в друга посока и пропуснах значителна част от разговора. Но умея доста добре да тълкувам езика на жестовете. А Мийни се привеждаше към нея безкрайно искрен на вид, изпъкналото чело се бръчкаше в знак на откровеност, ръцете му шареха нагоре-надолу покрай нейните. Той явно спадаше към ония типове, дето не уважават личното пространство на събеседника, и бе скъсил дистанцията на по-малко от педя.
После вятърът стихна и чух Мийни да казва:
— … и все още те обичам.
А Джанет му отговори:
— Ами… аз… не съм наясно какво изпитвам към теб.
Недей така, Джанет. Моля те, събуди се. Тоя тип лъжеше.
От петнайсет метра видях — устните му се мърдаха.
Както и да е, вятърът пак духна, те побъбриха още няколко минути и си личеше, че разговорът става все по-сърдечен, накрая приключиха и тръгнаха обратно към мен. Не бих казал, че изгаряха от любов един към друг. Но по израженията им и спокойната, бавна походка можех да съдя, че Джордж я е забаламосал и отново си е възвърнал нейното благоразположение.
Дори я беше прегърнал през рамо и шепнеше нещо.
Божичко, някой трябваше да се намеси. Поех тази задача и заявих:
— Хей, Джордж, ти спомена, че непременно ще хванеш онзи тип. Как?
Както вече казах, ченгетата мразят да ги притискаш в ъгъла. Но все някой трябваше да накара Джанет да се опомни и да й покаже, че тоя тип е въздух под налягане.
Специален агент Мийни явно наистина не се зарадва на моето питане, защото леко присви очи и отговори:
— С добра детективска работа, великолепна техника и могъщ ум. — После добави: — Защо? Какво те засяга?
— Ами… нали разбираш… любопитен съм.
— Страхотно. Много обичам любопитни свидетели. Седемдесет и пет агенти работят денонощно, медиите, хората от връзки с обществеността и шефовете ме мачкат час по час, тъй че имам колкото щеш свободно време да отговарям на клоуни като теб.
Мили боже! Джанет го изгледа странно и каза:
— Мисля, че въпросът беше съвсем уместен.
Той ме стрелна с очи и пак се обърна към нея.
— Извинявай. Права си. Откакто поех следствието, почти не съм мигнал. — После се подпря на колата и ми обясни: Добре. Щом питаш, ще ти обясня какво открих. Извърших възстановка на местопрестъпленията и проучих уликите и докладите до най-малка подробност. Това е задължително, нали?
— Вярно.
— Защото понякога… да, понякога забелязваш нещо, което другите са пропуснали. Не че са некадърни, но в разгара на битката, както се изразявате вие, някои дреболии могат да ти се изплъзнат.
Не исках този досадник да ми чете нова безкрайна лекция, затова го прекъснах:
— Е, много интересно, но…
— И — натърти той — при повторен оглед откриваш някои от тия неща. Ето ти един пример. Според дневника на лейтенант Мартин вечерта, когато е убита Лайза, ти си пристигнал на паркинга пред Пентагона в девет и двайсет и седем. Казал си на Мартин, че е трябвало да се срещнете около трийсет минути по-рано. Виждаш ли проблема?