Вратата се отвори и Марта дотича с тънка черна папка в ръката. Подаде я на Бари, който отгърна корицата, погледна титулната страница и обяви:
— Превъзходно. Всичко изглежда наред.
После подхвърли папката към мен, измъкна от джоба си автоматична писалка „Монблан“ и я пъхна под носа ми.
— Надраскай си името най-отдолу на трета страница и приключваме.
Разгърнах папката и изчетох трите страници на ревизионния акт. Джесика и Бари се усмихнаха, скръстиха ръце и търпеливо зачакаха.
Знаех какво е написано, но в подобни моменти човек, така или иначе, върши каквото се полага. Всичко беше чиста формалност. Потвърждавах законността на ревизията — височайшо уверение, което можеше да се тълкува едва ли не по всякакъв начин. Простичко казано, ако беше извършено нещо незаконно или нередно, работите моментално опираха до моя задник.
Затворих папката и констатирах:
— Ей… ама аз гарантирам много неща, а?
Бари и Джесика се спогледаха тревожно.
— Няма страшно — увери ме Бари и бързо добави: — Подписвай.
— Не.
— Не? — Усмивката му изчезна. — Дявол да те вземе, Дръмънд, прави каквото ти казвам.
Джесика сложи ръка на рамото му.
— Дръмънд, какъв ти е скапаният проблем?
— Не съм сигурен, че има проблем. — Тя направи объркана физиономия и аз добавих: — Още дори не съм видял резултатите от ревизията. Когато си тръгнах снощи, не бяха готови.
— О… искаш да видиш окончателните резултати?
— Ами… за тях гарантирам, нали така? Няма да отнеме много време… може би ден… или два.
Джесика кимаше, но гледаше втренчено Бари, сякаш искаше да му каже: „Хей, тъпак, не беше ли твоя идея да накиснем това говедо? Ритай му топките, прави каквото си искаш, но го накарай да подпише. Веднага“.
И Бари каза много любезно:
— Джесика, би ли ни извинила за момент? Трябва да си поговорим с колегата.
— Майната му, няма проблем.
Грешка, Джесика. Майната му, има много голям проблем. Двамата с Бари излязохме в коридора. Движението наоколо бе оживено, затова той посочи вратата на мъжката тоалетна и нареди:
— Откарай си задника там. Веднага, Дръмънд.
Влязохме вътре и щом вратата хлопна, Бари ме притисна до стената.
— Какво става тук, по дяволите?
— Не знам за какво говориш.
— Ти ли не знаеш? Неприятностите ти във фирмата нямат нищо общо с работата ти тук.
— Неприят… Хей, значи се е разчуло, а?
— Ти си в моя екип, идиот. Много ясно, че ще ми съобщят.
— Непременно ли трябваше да ти кажат?
— Какво означава това?
— Какво означава?
— Скапаняк нещастен. — Той ме удари с юмрук по гърдите. — Ще правиш каквото ти наредя. И не се опитвай да ме шантажираш, Дръмънд.
Нямах подобни намерения. Опитвах се да го изнудвам. Но корпоративните адвокати едва ли разбират тънкостите на наказателното право. Затова отговорих простичко:
— Ами ако се опитам?
Той пак ме блъсна и отсече:
— Не се задявай с мен, недоносче. Ще те… оуууу!
Чудна работа, Бари изведнъж спря да говори. Сигурно внезапно го бе обзело чувство на срам и вина за досегашните му постъпки. А освен това може би забеляза, че лявата ми ръка го е стиснала здраво за тестисите.
С валсова стъпка го избутах назад, докато опря задник в стената. После за малко се спогледахме мълчаливо, привиквайки, тъй да се каже, с ужасната ситуация, в която бяхме попаднали. За да съм сигурен, че Бари разбира ситуацията напълно, аз го уведомих:
— Казват, че за откъсване на ушите и топките усилието е по-малко от двайсет кила. Представяш ли си?
Той трескаво закима. Лично аз не вярвах, но важното беше какво вярва той.
С едно рязко дръпване го вдигнах на пръсти.
— Трябва да те предупредя, че досега с ушите не съм си имал проблеми. Но тая работа с топките… малко е объркана… Разбираш ли, веднъж се опитах и не знам… сигурно съм стиснал, вместо да дръпна и… Бога ми, знаеш ли, че са като грозде? Много меки.
Бари отвори уста и аз прошепнах:
— Шшшт.
Е, за разнообразие този път той наистина млъкна. Държеше се много разумно. Може би го бях подценил.
— Ти ли вмъкна онези юридически досиета в електронната поща на Лайза Мороу? — попитах го аз.
Той поклати глава, но при подобни ситуации е много важно да сте на една вълна, затова пак дръпнах рязко. Той избъбри:
— Оу, оу… Кълна се… Кълна се… Отговорът изглеждаше искрен.
— Добре. „Гранд Вистас“. Каква е историята?
— Не ти тряб… искам да кажа… моля те…
— Как мислиш, дали наистина ще ти изтънее гласът?
— Вече ти казах… Холдингова компания…
— Кой е собственикът?
— Не… не знам.
Бари изведнъж се повдигна още два сантиметра нагоре. Дано да владееше левитацията.