— Толкова ли е зле?
— Напротив, сметките изглеждат страхотно.
— Тогава какъв е проблемът?
— Онова, което не виждаш в годишните отчети, но при ревизия лъсва наяве.
— Тоест?
— Не мога да повярвам, че имаме общи гени. Наистина ли трябва да ти обяснявам? — Очевидно трябваше, затова той продължи: — Погледни най-долу на втора страница… сложи си десния пръст на реда, където пише „приходи от дейността“.
Изпълних нареждането и видях числото 42 630 323,00. Джон обясни:
— Това печели „Морис“ след като се приспаднат разходи, амортизация и разни други неща, дето не ти трябва да знаеш. А сега страница осемнайста, слез на двайсти ред.
И това изпълних. Той каза:
— Сложи си пак десния пръст. Това отчита „Морис“ от суап операции за последното тримесечие. Осемдесет милиона… схващаш ли смисъла?
— Не.
— „Морис Нетуъркс“ се държи над водата и реализира прогнозите за растеж благодарение на суап операции. И миналата година е било същото. Щяха да излязат на червено, ако не бяха отчели замени за триста милиона.
— Не те разбирам.
Джон обясни:
— Суапът е нещо като бартерна сделка. „Морис“ и отсрещният партньор си уговарят нереална стойност на оказаните взаимни услуги и после отчитат това като приходи. Той ме остави да проумея, после каза: — Само че не е вярно.
— А законно ли е?
— Законно?… Да. Почти всички телекоми го правят.
— Тогава къде е проблемът?
— Първо, това невинаги са реални пари. Второ, има възможност за злоупотреба.
— Как?
— Да речем, че „Морис“ има излишен капацитет, защото не постига набелязаните темпове на растеж. Примерно, построили са магистрала, която може да обслужва милион коли дневно, но получават такса само от петстотин хиляди. Схващаш ли?
— Продължавай.
— Тогава казват на друга компания: „Хей, ще ви дадем място за двеста и петдесет хиляди коли в замяна на сто хиляди наши коли по вашите пътища“. Стойността и на двете услуги ще е осемдесет милиона.
— Това ли наричат суап?
— Така го тълкуват глупаците. — Той помълча, после попита: — Мислиш ли, че ти е ясно?
— Дотук — напълно.
Гадина.
Джон продължи:
— Те купуват услуги един от друг, но няма начин да разбереш дали услугите имат някаква стойност.
— Защо?
— Може да е само замяна на хартия. В действителност нито едната, нито другата компания праща коли, значи само разменят празно шосе срещу празно шосе и шосетата пак си остават празни.
— Тоест всичко е химера?
— Възможно. И става още по-лошо, ако надписват.
— Надписват?
— Точно така. Обикновено това става чрез допълнително тайно споразумение. Тъй като обменят услуги, едната или другата страна почва да раздува стойността на предлагания продукт. Например „Морис“ може да има капацитет само за двайсет милиона, но пише сметка за осемдесет и останалите шейсет отчита като печалба. Или обратното. — Той добави: Като инвеститор щях да се чувствам по-спокоен, ако знаех с кого работи „Морис“.
Колко грешиш, братко!
— Познаваш ли Джейсън Морис? — попитах аз.
— Да, но не много добре. Запознахме се, когато той все още работеше в една предприемаческа фирма, а аз обикалях да търся инвеститори за онова начинание по интернет.
— Какво мислиш за него?
— Мечтател… голям мозък, кипяща енергия и бих дал всичките си богатства за списъка му с креватни победи. Спи само по три часа на нощ. През другото време приказва за пари или се чука. — Помълча, после обобщи: — Горе-долу както го описва пресата.
— Почтен ли е?
Джон се разсмя.
— В бизнеса няма почтеност. Има закон и придържане към него. — Пак помълча и добави: — И най-важното… има печалба.
— Харесваш ли го?
— Купих негови акции. Защо?
— Просто питам.
Той пак се разсмя. После каза:
— Щом те интересува Морис, слушай внимателно.
— Слушам.
— В тоя бизнес влизат три вида хора. Първо, техничарят, който обича творението си и страстно желае всички други да го обикнат. Второ, сребролюбецът, който влиза, за да види колко ще припечели.
Той млъкна.
— Каза три вида — напомних му аз.
— Джейсън… хората като него. Цялата му личност е вградена в компанията. Тя е негово продължение. Негова същност.
Пропуснах да кажа, че когато в разгара на бума продаде компанията, прибра си паричките в банката и се оттегли, брат ми бе навършил преклонната възраст от трийсет и шест години. Компанията му банкрутира една година по-късно. Е, към коя категория спадаше?
Така или иначе, аз попитах:
— Добра ли е компанията?
Той отговори:
— Виж, някой ден телефоните ще събират прах из музеите. Посетителите ще ги сочат с пръст и ще се смеят… ще им се струва нелепо, че някога хората само са си говорили, без да се виждат. Видеофони, мой човек… това ще е следващият голям удар.