До леглото му бе поставено буре с димяща и излъчваща топлина вода, при вида на която момчето забрави в миг за съня и се втурна да се къпе, щастливо отмивайки мръсотията и умората от себе си и макар от време на време да простенваше леко — целият бе в синини от чудовищния удар на хидрата — изживяването го зареди с нова енергия. Джеси бе в другия край на шатрата и още спеше. Брат му реши да не го буди и след като се изкъпа навлече чистите доспехи — някой ги бе почистил — излезе от палатката. На открито бе едва призори, а студът проникваше дори през вълшебната броня. Единствените будни бяха Харолд и Раджак, които, преодолели вековната омраза между народите си, играеха на зарове. Вилхелм лежеше между две от общо трите шатри и младежът забеляза Тиара, свила се като пиленце под крилото му. Стори му се малка и уязвима в този момент.
— Три на нула — чу се доволният глас на Харолд и недоволното сумтене на Раджак подсказа кой водеше в резултата. Оркът мерна Майкъл и се изправи.
— Хидроубиецът — галантно се поклони.
— Славен подвиг, наистина — кимна одобрително джуджето. — Не мога да повярвам, че го извърши същото момче, което казваше, че Ралмия е глупост.
Майкъл сбърчи нос. Не се чувстваше горд от убийството на огромната змия, считаше, че е въпрос на късмет, а и вътрешно дори му беше малко жал за звяра. Той обичаше животните и не се радваше, че е убил митично създание, дори за да спаси живота си.
Харолд каза, че иска да поспи още малко и остави момчето насаме с Раджак. Майкъл седна край пламъците. Погледът му неусетно се спря на Тиара, която леко се размърда в съня си.
— Харесваш я, нали?
— Нещо такова — отвърна той.
Раджак се усмихна и показа жълтите си зъби:
— Не ви се бъркам. Просто отбелязвам очевидното. То не е нещо срамно, де. Когато един млад мъжкар прекара известно време с красива млада женска, нормално е да се харесат.
Майкъл реши да не отговаря. Мразеше такива хора — а и орки — които обичаха да коментират очевидното и да го отбелязват като част от богатия си жизнен опит.
— Затова и беше сърдит, нали? — продължи Раджак. — От тренировките. Ти искаше да я целуваш, а тя те биеше.
Майкъл изпъшка при неприятния спомен.
— Знаеш ли защо Тиара е толкова мрачна? — попита той.
— Не — поклати глава младежът, внезапно заинтригуван. — Ти знаеш ли?
— Да — ухили се орка.
— Какво е станало?
— Тиара беше известна благородничка, потомка на известния род на прочутия адмирал Роло. Родителите и я гледаха като слънце. Тя растеше като кокетно момиче и се готвеше за придворна дама на принцесата, която — оркът лукаво присви очи — май е завъртяла главата на брат ти.
Майкъл за момент се усмихна. Оркът беше прав. Джеси здравата бе хлътнал. После обаче мисълта му се върна на Тиара.
— Какво се е променило? — тихо попита той.
Раджак се ухили още по-широко.
— Убих родителите й.
Майкъл зяпна, за момент неспособен да асимилира чутото. В следващия миг ръката му потърси Меча на Дракона, но той бе останал в шатрата.
— Спокойно, пиле — продължи орка. — Това беше минало. Минало-заминало. А и ако ме нападнеш — вдигна вежди Раджак, — ще умреш със или без Меча на Дракона.
Майкъл потрепери.
— Как?
— Тогава бях войник на барона — сви рамене оркът. — Родителите на Тиара бяха мои врагове. Те се опитаха да ме спрат и си го получиха.
— К-какво се промени — гласът на Майкъл трепереше от възмущение.
Оркът помълча за момент, сетне продължи.
— Трябва да разбереш каква обида бе за нас смъртта на Прокълнатия. Когато той умря нашата култура се обезсмисли напълно. Със завръщането на сина му всичко изглеждаше страхотно.
За миг гласът на Раджак прозвуча замечтан.
— После открих истината за легендите и разбрах, че барон Саркорос е бил враг на моя господар. Видях, че няма смисъл да му служа и го предадох. Това спаси Гората на Елфите от присъединяване към Империята на Саркорос. И ме приеха в замъка.
— А Тиара?
— Тя знае кой съм, знае и че аз съм загубил не по-малко от нея. Роден в свят, в който моя повелител го няма, но лъжлив негов пророк обещава щастие и благодат. Бях измамен. А родителите й бяха жертви във война. Такива има много. Ако сега тя е заплашена, бих я защитил — може би и с живота си.
— Ти все още ли почиташ Прокълнатия? — гърлото му пресъхна.