Самият Саркорос, досети се Джеси и сърцето му се изпълни със страх, но и с едно ново, непознато чувство, пламнало след успешните му уроци по магия. Джеси искаше мъст. Това същество бе измъчвало сънищата му години наред, бе го тормозило и бе отнело родителите му.
Но с новите си магии той нямаше да позволи да бъде сплашван наново. И щеше да предпази близките си. Очите му се спряха на Майкъл, на принцесата, на драконовата ездачка.
Щеше да ги защити.
Подобни мисли терзаеха и брат му. При все заякването на Джеси, той все още го чувстваше като уязвимото си братче. Русият младеж се зарече на себе си, че с новите си оръжия ще успее да предпази Джеси… дори ако това означава да се изправи срещу Барона лице в лице.
Саркорос обаче повече не се яви наяве. Освен слуховете за злокобните му прелитания имаше и други, по-лоши новини: за войници, измъчвани от кошмарни съновидения, които ги караха да хукнат полудели из степта, към разширяващите се постоянно блата, където се присъединяваха към растящата армия от блатни духове.
— Новините ти са стари — успокои Далвон един оплакващ се постови, младеж, чиито зъби тракаха от студ. — Блатата повече няма да се разширяват. Взехме мерки за това.
Архимагът го затопли с магия и групата продължи пътя си.
С всеки изминал ден Планините на Забравата ставаха все по-големи и стръмни пред очите им и тъкмо, когато пътят им започна да се издига нагоре, стигнаха огромна крепост, която бе последната и най-важна точка от защитата на Ралмия. Нататък, та чак до другата страна на Планината, където се бранеха елфи, кентаври и независими градове, се простираше Империята на барон Саркорос, която се разширяваше и към скритите Пустини на Жарта, от чиито център ак-Орках управляваше барона.
Конници посрещнаха Далвон и спътниците му, приветствайки ги с добре дошли. Скоро групата от уморени спасители бе приета в Крепостта, наречена Последен Зъб и много от войниците, които я охраняваха приветстваха с викове новодошлите, особено Майкъл. Младежът се учуди, но Тиара скоро му обясни причината за радостта на войните.
— За пръв път от времената на Великия Крал Александър някой носи Бронята на Сребърната Луна, вдигнал Меча на Дракона. Освен това, ако се вярва на легендите, кралят е приличал на теб, бил млад, рус и хубав — ухили се драконовата ездачка.
В замъка имаше и още няколко дракона — четири зелени и един син. Вилхелм прие истинската си форма и се заприказва с тях, разказвайки им за атаката на враните.
— За наш срам, ние ги видяхме и се скрихме — каза синият дракон. — За пръв път видяхме такова множество птици и се уплашихме.
— Добре сте сторили — одобрително изръмжа Вилхелм. — Не всеки дракон би издържал подобна атака. Аз обаче избих проклетите вестоносци на Барона и сега той ще може само да гадае за състоянието и местонахождението им.
— Едва ли — възрази един от зелените дракони. — Манфред и гнусните представители на неговия леден род, заедно с винаги проклетите черни, също прехвърчат из небесата и слухтят какво правим.
— Да слухтят! — изсумтя червеният дракон. — Те се виждат лесно. Без враните си Саркорос ще е сляп и глух, поне до известна степен.
Настроението в крепостта навсякъде бе лошо и добре че Далвон го оправи разкривайки, че заедно с братята Майкъл и Джеси са спрели разширяването на мочурищата по река Песнопойна и са ликвидирали великата хидра. Това донякъде успокои войниците, а командирът на крепостта, висок мъж с рунтави мустаци на име Ивлос дори отвори последните останали бъчви с вино за да могат войните да отпразнуват добрата новина.
След вечеря гостите бяха настанени по стаи. Принцеса Лийна получи най-хубавата, а по двойки бяха щяха да нощуват Харолд и Арлеан, Далвон и Раджак, а накрая Майкъл и Джеси. Тиара остана да спи в драконюшната с Вилхелм.
— Невероятно пътуване — въздъхна Джеси, докато се завиваше с дебелото си одеяло. В каменната стая бе тъмно, ако не броим играещия огън в камината. — Понякога се чудя как може вълшебството тази страна да се съчетава с ужаса на предстоящата война.
— Нашата работа е да предпазим хубавото — усмихна се Майкъл, който също се завиваше. — А моята, да пазя теб!
Джеси се разсмя.
— Това пък откъде ти хрумна?
— Ами винаги съм те пазил. А и за какво иначе са ми дали тези скъпи доспехи и непобедим меч?