Елън целуна мъжа си на прага.
— Мисля, че трябва да си пийнеш — каза тя.
— Да, няма да е зле.
Той влезе в дневната и тежко се отпусна на креслото.
— Какво да ти налея?
— Все едно. Само да е повече и по-силно.
Тя отиде в кухнята, напълни една чаша, като смеси равни количества водка и портокалов сок, и я занесе на мъжа си. После приседна на страничната облегалка на креслото и погали Мартин по главата.
— Ето и плешивинката ти — каза Елън с усмивка. — Толкова отдавна не съм те милвала, че съм я забравила.
— Чудно е, че все още имам коса на главата си. Боже мой, никога не съм се чувствал толкова стар и безсилен.
— Сигурно. Нищо, вече всичко премина.
— Де да беше така — каза Броуди. — Как ми се ще да беше права.
— За какво говориш? Всичко е свършено, нали? Повече не можеш нищо да направиш.
— Утре излизаме в океана. В шест часа сутринта.
— Шегуваш се.
— За жалост — не.
— Защо? — Елън беше стъписана. — Какво би могъл да предприемеш?
— Да хвана акулата. И да я убия.
— И вярваш, че ще успееш?
— Не много. Но Куинт е сигурен. Боже мой, колко е сигурен!
— Тогава да тръгва сам. Нека сам загива.
Не мога да се откажа.
— Защо?
— Това е мой служебен дълг.
— Нищо подобно! — Елън бе обхваната от ярост и страх, в очите й се появиха сълзи.
— Права си — каза той, след като помисли малко.
— Тогава защо да не можеш да си останеш у дома?
— Трудно е да се обясни. Май че и аз не знам.
— Искаш да докажеш нещо на себе си?
— Възможно е. Не знам. След гибелта на Хупър бях готов да захвърля всичко.
— И какво те накара да промениш решението си?
— Навярно Куинт.
— Искаш да кажеш, че ти е натрапил волята си?
— Не. Нищо не ми е казвал. Просто чувствам… Не знам как да се изразя. Но не мога да се откажа от борбата. Трябва да стигнем до край.
— Защо толкова много държите на това?
— Трудно е да се обясни. За Куинт е въпрос на чест да убие акулата.
— А за теб?
— Аз просто съм едно обезумяло ченге — Броуди се опита да се усмихне.
— Не се шегувай с мен! — извика Елън и от очите й бликнаха сълзи. — А какво ще стане с мен и с децата? Да не би да си търсиш смъртта?
— Не, боже мой, не. Просто…
— Поемаш твърде много отговорности. Мислиш, че си виновен за всичко?
— За какво?
— За смъртта на момчето и на стареца. Смяташ, че ако убиеш акулата, нещата отново ще си дойдат на мястото. Искаш да й отмъстиш.
Броуди въздъхна.
— Може би си права. Не знам. Чувствам… вярвам, че градът ще живне едва тогава, когато унищожим тази твар.
— И ти си готов да рискуваш живота си, за да се опиташ…
— Не бъди такова глупаче. Не искам да умирам. Изобщо нямам желание да излизам в морето с този проклет катер. Мислиш, че ми е приятно да се мотая из океана? Толкова ме е страх, че свят ми се вие.
— Тогава защо ще ходиш? — в гласа на Елън звучеше отчаяна молба. — Мислиш само за себе си.
Броуди беше потресен. Никога не му бе идвало наум, че ще го обвинят в егоизъм — та той просто се опитваше да изкупи вината си.
— Обичам те — каза той. — Ти го знаеш… другото няма значение.
— Няма що, обичал ме — пророни тя с горчивина в гласа. — И ако това е любов.
По време на вечерята и двамата мълчаха. Когато се нахраниха, Елън събра мръсните съдове, изми ги и се качи в спалнята. Броуди влезе в дневната и изключи осветлението. Протегна ръка към ключа, за да загаси лампата в коридора, и внезапно дочу, че някой леко почука на вратата. Броуди отвори и видя Медоус.
— Здравей, Хари — рече той. — Влизай.
— Няма да влизам — каза Медоус. — Вече е много късно. Просто исках да ти донеса нещо.
Той подаде на Броуди голям светложълт плик от плътна хартия.
— Какво е това?
— Отвори го и ще видиш. Утре ще поговорим.
Медоус се обърна и закрачи по пътеката към бордюра, до който стоеше колата му със запалени фарове и неизключен мотор.
Броуди затвори вратата и разкъса плика. Вътре видя набраната първа страница за утрешния брой на „Лидър“. Двете редакционни статии бяха оградени с червен флумастер. Броуди започна да чете: