— Какво е това? — попита полицаят, като посочи с пръст.
— Овца. — Куинт включи стартера. Моторът кихна, запали и ритмично заработи.
— За какво ви е? — Броуди слезе на палубата. — Ще правите жертвоприношение?
Куинт кратко и мрачно се изсмя.
— Добра идея — каза той. — Не, това е примамка. Ще дадем на акулата да закуси малко преди смъртта си. Откачете въжето на кърмата.
Куинт мина напред и освободи страничното въже и въжето на носа.
Когато Броуди се залови за кърмовото въже, дочу шум от автомобил. Видяха двата запалени фара на летяща по шосето кола; колата се насочи към кея и спря с рязко скърцане на спирачките. От нея изскочи някакъв мъж и се втурна към „Орка“. Беше репортерът на „Таймс“ Бил Уитман.
— За малко да ви изтърва — издума задъхан той.
— Какво искате? — попита Броуди.
— Да дойда с вас. Или по-точно, получих задача.
— Ама че глупост! — възкликна Куинт. — Не ви познавам, но никого няма да взема. Броуди, откачихте ли най-после въжето?
— Защо не ме искате? — попита Уитман. — Няма да ви се мотая из краката. Може дори да ви помогна. Слушайте, приятелю, това е сензация. Много държа да бъда с вас, когато тръгвате за акулата.
— Омитайте се оттук — каза Куинт.
— Ще наема лодка и все едно, ще дойда.
— Ами хубаво — разсмя се Куинт. — Да видим кой глупак ще се навие да ви кара. Опитайте се да ни намерите. Океанът е голям. Броуди, стига сте се мотали с това въже!
Броуди хвърли задното въже на палубата. Куинт бутна лоста на газта и катерът се отдели от кея. Броуди се извърна и видя, че Уитман се отправя към колата си.
Като отминаха Монток, океанът стана неспокоен. Духаше силен вятър, вече от югоизток. Катерът се мяташе по вълните, забиваше нос във водата и издигаше фонтани от пръски. Трупът на овцата подскачаше на кърмата.
Когато излязоха в открития океан с курс югозапад, стана им по-лесно да се движат. Дъждът се превърна в ръмене и те все по-рядко срещаха бели гребени по вълните.
След четвърт час щяха да пристигнат на мястото, където бяха срещнали акулата, и Куинт намали скоростта.
Броуди погледна към брега. Вече се развиделяваше и той ясно различи водоснабдителната кула — черно петно, издигащо се над сивата ивица земя. Фарът все още светеше.
— Още не сме пристигнали — обади се Броуди.
— Не сме.
— Намираме се само на две-три мили от брега.
— Да, приблизително на толкова.
— Защо тогава спряхме?
— Имам предчувствие — Куинт посочи наляво, към скупчените светлини на брега. — Онова там е Амити.
— Е, и какво?
— Струва ми се, че днес акулата ще се появи някъде тук.
— Защо?
— Вече ви казах — имам предчувствие. Невинаги може да се обясни.
— Два дни поред я откривахме далеч от брега.
— Може би тя ни е откривала.
— Не ви разбирам, Куинт. Ту твърдите, че няма умни риби, ту превръщате тази акула в някакъв гений.
— Преувеличавате.
На Броуди не му хареса лукавият, загадъчен тон на Куинт.
— Каква игра играете?
— Никаква. Ако съм сбъркал, сбъркал съм и толкова.
— А утре ще търсим акулата на друго място?
Броуди се надяваше интуицията на Куинт да го лъже, та да получат още един ден отдих.
— Може да я открием и днес, но малко по-късно, макар да не вярвам, че ще ни се наложи да чакаме дълго.
Куинт спря мотора, отиде на кърмата и постави кофата със стръвта на щурца.
— Започвайте да хвърляте примамката — каза той и подаде черпака на Броуди, а после отви овцата, завърза въже около врата й и я постави на планшира. Разпори корема й, изсипа вътрешностите зад борда, почака ги да отплават на пет-шест метра от катера и прикрепи въжето към кърмата. След това отиде на носа, развърза две бурета и ги донесе на кърмата заедно с въжетата им и два харпуна. Нагласи буретата от двете страни на щурца, всяко до своето въже, и надяна един харпун на дървен прът.
— Всичко е наред — каза Куинт. — Сега ни остава само да чакаме.
Беше се съмнало, но небето предвещаваше, че денят ще бъде мрачен. Една по една светлините на брега започнаха да гаснат.
На Броуди му се гадеше от зловонната стръв, която изливаше зад борда, и съжали, че преди да излезе от къщи, не бе хапнал нещо.
Куинт стоеше на мостика и следеше ритмичното движение на водата.
Броуди усети тялото си изтръпнало. Беше се изморил да седи на твърдия щурц, ръката му бе отмаляла от непрекъснатите еднообразни движения с черпака. Той се изправи, протегна се и като застана с гръб към кърмата, се опита да промени стойката си и да продължи изгребването.