Неочаквано катерът трепна, като че ли подскочи, после се спусна отново във водата. Буретата изскочиха от дълбините, двете от едната страна на катера, а другото — от другата. После отново потънаха. След няколко секунди се появиха на двайсетина метра от катера.
— Бягайте долу! — каза Куинт, като приготвяше още един харпун. — Погледнете дали тази твар не е сторила някоя пакост.
Броуди се смъкна долу в кабината. Там беше сухо. Отметна протритото килимче и отвори люка. Откъм кърмата шуртеше поток вода. Потъваме, помисли си Броуди и внезапно в главата му нахлуха нощните кошмари от детството му. Качи се на палубата и каза на Куинт:
— Изглежда, работата е лоша. Под кабината е пълно с вода.
— Ще отида да видя. Дръжте Куинт подаде на Броуди харпуна. — Ако акулата се върне, докато аз съм долу, пронижете я както трябва.
Той отиде на кърмата и слезе долу.
Броуди застана на носа с харпун в ръка и погледна плаващите бурета. Те лежаха почти неподвижно на повърхността, само от време на време се поклащаха, когато акулата минаваше под тях. „Защо не пукнеш най-сетне?“ — обърна се мислено Броуди към акулата. В този миг чу шума на двигателя.
— Няма нищо страшно — каза Куинт, когато дойде при него и взе харпуна от ръцете му. — Пробила е дупка наистина, но помпите ще се справят с водата. Можем да я вземем на буксир.
Броуди изтри потни длани в панталона си.
— Нима се каните да я влачите на буксир?
— Да. Когато пукне.
— А кога ще стане това?
— Когато съвсем се изтощи.
— А сега?
— Ще чакаме.
Броуди погледна часовника си. Осем и половина.
Три часа те стояха на едно място и наблюдаваха буретата, които в безредие описваха кръгове по водата все по-бавно и по-бавно. Отначало потъваха на всеки десет-петнайсет минути и изплаваха на няколко метра от предишното си място. После започнаха да потъват по-рядко, а от десет до единайсет часа през цялото време плаваха на повърхността.
Дъждът спря и вятърът премина в лек бриз. Небето от край до край бе покрито със сив плащ.
— Как мислите — попита Броуди, — дали е свършила вече?
— Съмнявам се. Възможно е обаче да се е изтощила дотолкова, че да можем да метнем въже около опашката й и да я издърпаме до катера, преди да е отишла на дъното.
Куинт свали навитото въже от бурето, което стоеше на носа. Привърза единия му край към кърмовия кнехт, а на другия направи примка.
До подемната стрела имаше електрическа лебедка. Куинт включи мотора, за да провери дали лебедката работи, и после отново го изключи. След това пусна двигателя и насочи катера направо към буретата. Караше бавно, внимателно, готов да промени посоката, в случай че акулата нападне. Но буретата лежаха неподвижно.
Когато се приближи до тях, Куинт остави мотора на празен ход. Надвеси се над борда, закачи с кука въжето на едното буре и го изтегли. Опита се да освободи бурето, но възелът бе мокър и се бе затегнал здраво. Тогава той измъкна ножа от калъфа, който висеше на кръста му, и преряза въжето. Заби ножа на планшира, взе въжето в лявата си ръка, а с дясната избута бурето на палубата.
После се качи на планшира, прекара въжето последователно през скрипеца на подемната стрела и през макарата на лебедката. Нави го няколко пъти около барабана и включи мотора. Въжето се опъна и под тежестта на рибата катерът силно се наклони надясно.
— Ще издържи ли лебедката? — попита Броуди.
— Трябва да издържи. Не ще можем да измъкнем акулата от водата, но се обзалагам, че ще ни се удаде да я прикрепим към катера.
Барабанът бавно и със скърцане се въртеше, като правеше един пълен оборот на всеки три-четири секунди. Въжето трептеше от напрежението, от него върху ризата на Куинт се стичаха капки вода.
Внезапно въжето започна да се навива твърде бързо. То се обърка върху барабана и се замота във възли. Катерът рязко се изправи.
— Въжето ли се скъса? — попита Броуди.
— Не, дявол да го вземе! — извика Куинт и Броуди видя как по лицето му се изписа страх. — Тази мръсница изплува!
Куинт се хвърли към щурвала и даде пълен напред. Но беше твърде късно. Акулата със страшно свистене изскочи от водата и се издигна до самия катер. Извиси се вертикално и за един изпълнен с ужас миг Броуди бе поразен от гигантските й размери. Когато надвисна над главата му, акулата затъмни цялото небе. Гръдните й перки, твърди и прави, се мятаха като криле и когато тя започна да пада напред, Броуди помисли, че ще го докоснат.