Но покрай тези две противоположни по своя идейно-естетически знак общности, в литературата на САЩ може да се отдели и своеобразна „междинна“, гранична зона, вместваща в своите предели множество белетристични произведения. Стереотипизация, опростяване на мотивировките — преди всичко психологическите, — такава е най-очевидната и може би главната особеност на това „развлекателно четиво“, отделящо го от високохудожественото творчество. Белег на последното е ориентацията към откривателство, познание на все още неизвестното; а прозаиците от „междинната зона“ се задоволяват с повтореното. Никой иначе надарен автор не е застрахован от съблазънта да тръгне по утъпкания коловоз, да прибегне към готови решения от собствения си, а може би и заимствуван опит. Несъмнено един от подводните камъни, върху които нерядко се разбива корабът на писателското въображение, е отдавна присъщата на американската литература всепроникваща комерсиализация. Затова за голяма група литературни занаятчии спазването на определени сюжетно-изобразителни канони служи като почти сигурна гаранция, че ще се появи още една „добре направена книга“, често неразличима за недостатъчно опитното око от истинското произведение на изкуството, и следователно „обречена на успех“.
В следвоенните години този „литературен полусвят“ нерядко бе посещаван от някои американски прозаици, ползуващи се дотогава със заслужената репутация на безкомпромисни реалисти и художници с остър поглед. Днес най-показателно за литературата на „междинната зона“ трябва да се признае творчеството на такива флагмани в развлекателния жанр като известните на нашия читател Артър Хейли и Робърт Лъдлъм. Питър Бенчли, авторът на романа „Челюсти“, е още едно име в тази поредица.
Сама по себе си степента на самобитност и стойност на идейно-образния материал в „Челюсти“ не е особено висока. Всеки, който е дори бегло запознат с класическата американска литература, веднага ще си припомни по асоциация романа на Херман Мелвил „Моби Дик“ и повестта на Ърнест Хемингуей „Старецът и морето“. Като построява сюжета на книгата си, Бенчли — този съобразителен познавач на занаята, използва предишните знания, без да се смущава от факта, че неговият роман е несъизмерим с творенията на класиците по богатство на изобразителните средства и дълбочина на философската мисъл. Обаче това, което принизява писателя до равнището на неловко подражание на великите образци, понякога не засяга истински собствените познавателни аспекти на неговата работа. Романът „Челюсти“ принадлежи на своето време, на 70-те години на XX век, и като произведение, реалистично в основата си, е в съзвучие с някои явления в съвременната социална действителност в САЩ. Ще се опитаме да коментираме това.
Действието в книгата на Бенчли се развива през лятото на 1973 година в Лонг Айлънд — „дългия остров“, потопен с единия си край в обширния залив на Ню Йорк, а със своето победоносно крайбрежие — разгърнат към Атлантическия океан. За десетки хиляди от не най-богатите нюйоркчани, на които отпуск във Флорида или на Бахамските острови не е по джоба, опналите се на много мили пясъчни плажове на Лонг Айлънд представляват съвсем нелоша възможност за летен отдих. В описанието на измисления град Амити (което в превод от английски означава „дружелюбие“) са въплътени много обобщени черти на провинциална Америка, която от гледна точка на условията за живот видимо е изместила в очите на обществеността образа на големия шумен град.
Завръзката на драматичните събития, потресли Амити, съвсем не се базира на фантастична хипотеза. Вестта за гибелта на министър-председателя на Австралия във водите, близо до плажовете на Сидни, привлече навремето си вниманието на най-големите световни информационни агенции. Ихтиологът Хупър представя на страниците на романа други примери за нападение на акула върху човек. В крайбрежните води няма да срещнем чудовища, поразяващи въображението, ала в открития океан, където мерят сили природните стихии, които човекът се стреми да победи и да ги принуди да му служат, те все още могат да му отправят предизвикателство. Подобно на белия кит Моби Дик в романа на Мелвил грамадната бяла акула-човекоядец не е просто тъпа животинска сила. Тя е ясен художествен символ, олицетворение на неуморното, намиращо се във вечно движение гибелно начало.