— Великолепна мисъл, няма що. Само това ни липсваше — да привличаме и акули. И какво ще правим после?
— Ще я хванем.
— С какво? С моята вярна въдица?
— Не, с харпун.
— С харпун? Хари, аз не разполагам дори с полицейски катер, а какво да кажа за катер с харпуни.
— Тук е пълно с рибари, от които можем да наемем такъв катер.
— Да, най-малко за сто и петдесет долара на ден.
— Прав си. И все пак… Някакъв шум в приемната го накара да спре по средата на изречението.
Двамата с Броуди чуха гласа на Биксби: „Казвам ви, госпожо, че има съвещание.“ След това някаква жена извика: „Глупости, не ме интересува какво има. Влизам при него, и толкова.“
Някой се затича по коридора. Отпърво един човек, после още един. Вратата на кабинета широко се отвори и на прага застана майката на Александър Кинтнър с вестник в ръка. По страните й се стичаха сълзи.
Само след миг на вратата се появи и Биксби.
— Извинете, шефе. Опитах се да я спра — каза той.
— Нищо, Биксби — отвърна Броуди. — Влезте, мисис Кинтнър.
Медоус стана и й предложи своя стол, но жената се насочи право към Броуди, който стоеше зад бюрото си.
— С какво мога да ви бъда…
Жената го удари с вестника по лицето. Броуди не почувства болка, но този удар и особено звукът — рязък, като звук на изстрел — го потресе. Вестникът падна на пода.
— Какво значи това? — извика мисис Кинтнър. — Какво значи?
— За какво говорите? — попита Броуди.
— За това, което е написано тук! Знаели сте, че е опасно да се влиза във водата, че акулата вече е разкъсала някого и сте мълчали!
Броуди просто не знаеше какво да каже. Онова, което тя говореше, беше истина, от формална гледна точка това не можеше да се отрича, но пък и той не можеше да се съгласи, тъй като то не бе цялата истина.
— Не е съвсем така — отвърна той. — Искам да кажа, че онова, което казвате, е истина… но, моля ви, мисис Кинтнър… — мислено я молеше да дойде на себе си, да го изслуша.
— Вие убихте Алекс! — пронизително започна да крещи тя и Броуди беше сигурен, че думите й можеха да се чуят на паркинга, на улицата, в центъра на града, на плажа, в целия град. Беше сигурен, че жена му и децата му също ги чуват.
Той си помисли: „Спри я, докато не е започнала да вика още нещо.“ Ала единственото, което можа да каже, бе: „Ш-ш-ш-т.“
— Вие! Вие го убихте! — крещеше тя. Беше стиснала здраво юмруците си, настръхнала срещу него, сякаш се опитваше с всяка своя дума да прободе като с кинжал сърцето на Броуди. — Няма да ви се размине!
— Моля ви, мисис Кинтнър — промълви Броуди. — Успокойте се. Позволете ми да ви обясня.
Той я хвана за раменете, искаше да я накара да седне на стола, но тя отскочи настрана от него.
— Махнете си мръсните лапи! — закрещя тя. — Вие сте знаели. Всичко сте знаели, но не сте поискали да го кажете! А сега едно шестгодишно момченце, моето хубаво момченце, детето ми… — Мисис Кинтнър цялата се разтресе от гняв, а сълзите продължаваха да бликат от очите й. — Вие сте знаели! Защо не сте предупредили? Защо? — Тя обгърна с ръце раменете си, като че ли някой се канеше да й надене усмирителна риза, и погледна Броуди от упор. — Защо?
— Защото… — с труд започна Броуди. — Това е дълга история. — Имаше усещането, че е ранен и че всеки миг може да се срути на земята, сякаш наистина бяха стреляли в него. Не знаеше дали ще може да й обясни нещо, дори не знаеше дали ще може да продума изобщо.
— Съмнявам се, че е толкова дълга — каза жената. — О, вие сте ужасен човек. Вие сте ужасен, ужасен човек. Вие…