— Престанете! — викът на Броуди бе едновременно умолителен и рязък. Жената млъкна. — Вижте, мисис Кинтнър, вие се заблуждавате. Не беше така. Попитайте мистър Медоус.
Объркан от сцената, Медоус мълчаливо кимна.
— Разбира се, че ще потвърди. Защо да не потвърди? Той ви е приятел, нали? Възможно е дори да ви е поддържал. — Гневът отново избухна в думите й. — Вие сигурно заедно сте решили всичко. Така ви е било по-лесно. Колко спечелихте от това?
— От кое?
— Не получихте ли пари за кръвта на сина ми? Заплатиха ли ви за вашето мълчание?
Броуди замря ужасен.
— Господи, какво говорите? Разбира се, не.
— Тогава защо? Кажете ми, защо сте мълчали? Аз ще ви платя. Само ми отговорете защо!
— Не мислехме, че може да се повтори.
Броуди сам се учуди колко ясно съумя да формулира всичко. Да, та нали такава бе истинската причина?
Известно време жената мълча, докато осъзнаваше смисъла на казаното. Като че ли повтаряше всичко наум.
— О, господи! — възкликна тя.
Внезапно съвсем изгуби контрол над себе си, все едно в нея някой бе завъртял ключа и бе спрял цялата й енергия. Отпусна се на стола до Медоус и заплака горчиво, като хлипаше и цяла се тресеше.
Медоус се опита да я успокои, но тя не го чуваше. Не чу и Броуди, който нареди на Биксби да повика лекар. Тя не чу, не видя, не почувства нищо, дори когато лекарят пристигна и Броуди му разказа какво се е случило, когато лекарят се опита да й говори, направи й успокоителна инжекция, отведе я с помощта на момчетата на Броуди до своята кола и я откара в болницата.
Когато я отведоха Броуди погледна часовника си и каза:
— Още няма девет часа. Така ми се иска да пийна нещо…
— Ако говориш сериозно в кабинета ми има уиски — предложи Медоус.
— Не искам. Ако днешният ден протече по този начин, главата ми трябва да бъде ясна.
— Моля те, не приемай думите й толкова сериозно. Това е типична истерия.
— Знам, Хари. Всеки лекар ще потвърди, че е била в състояние на невменяемост. Работата не е в приказките. Думите можеха да бъдат други, но смисълът им е същият. Бедата е там, че тя има известно право.
— Престани, Мартин. Сам знаеш, че вината не е твоя.
— Да, не е моя. Мога да обвиня Дари Вон. Или може би теб. Ала едно е вярно — вчерашните две жертви можеха да бъдат избегнати. Аз бих могъл да ги избегна, но не го направих. Това е всичко.
Телефонът иззвъня. Отговориха от съседната стая и после съобщиха по селектора: „Мистър Вон.“
Броуди натисна светещия бутон, вдигна слушалката и каза:
— Здравей, Лари. Как прекара почивните дни?
— Беше добре до единайсет часа снощи — отговори Вон, — докато не включих радиото в колата си, вече на път за дома. Исках веднага да ти позвъня, но реших, че и без това денят за теб е бил труден, та отгоре на всичко да те безпокоя и аз толкова късно.
— С това ти решение вече мога да се съглася.
— Недей да ми натякваш, Мартин. И без това се чувствам зле.
Броуди искаше да попита: „Наистина ли, Лари?“ Искаше да разчопли раната му, да стовари болката си върху другиго. Но разбираше, че не е много справедливо и че е неосъществимо. Затова само каза:
— Разбирам. Дадено.
— Тази сутрин вече анулирах два наемни договора на голяма сума. Със солидни хора. Бяха вече ги подписали и аз им казах, че мога да се обърна към съда. Отговориха ми, че това си е моя работа и че те ще отидат да почиват някъде другаде. Страхувам се да отговарям на телефонните повиквания. Имам още двайсет къщи, които не съм дал под наем за месец август.
— Ще ми се да ти кажа нещо утешително Лари, но се страхувам, че ще стане още по-лошо.
— Какво имаш предвид?
— Това, че плажовете ще бъдат закрити.
— За колко време имаш намерение да ги закриеш?
— Още не знам. За колкото трябва. За няколко дни, може и повече.
— Известно ли ти е, че Четвърти юли е идната неделя?
— Разбира се.
— Надеждите за благоприятно лято рухнаха, но бихме могли да поправим нещата за месец август, ако този пикник премине добре.
Броуди не можеше да разбере дали Вон говори сериозно.
— Какво предлагаш, Лари?
— Нищо. Просто мисля на глас. Или, ако щеш, моля се. И все пак, докога смяташ да закриеш плажовете? За неопределено време? Как ще разберем, че чудовището си е заминало?
— Нямах време да обмисля нещата. Дори не знам защо е дошло тук. Искам да те попитам нещо, Лари. Така, от любопитство.