— Какво?
— Кои са съдружниците ти?
Настана тишина. След малко Вон каза:
— Защо ти е да знаеш? Това няма нищо общо със случилото се.
— Казах ти — просто любопитство.
— Използвай любопитството си в собствената си работа, Мартин, и ме остави сам да се грижа за делата си.
— Разбира се, Лари. Не се обиждай.
— И така, какво смяташ да правиш? Не можем да стоим със скръстени ръце и да чакаме акулата сама да си отиде. Можем да умрем от глад.
— Знам. Двамата с Медоус тъкмо обсъждахме нещо. Един приятел на Хари, специалист по рибите, казва, че трябва да се опитаме да я хванем. Какво ще кажеш, да платим ли двеста долара на Бен Гарднър и да наемем лодката му за ден-два? Не знам дали някога е хващал акула, но си струва да опитаме.
— Всичко си струва, само и само да се избавим от това страшилище. Дерзай. Кажи му, че аз ще намеря парите.
Броуди остави слушалката и се обърна към Медоус.
— Не знам защо това ме интересува, но ще дам мило и драго, за да узная нещо по-подробно около делата на мистър Вон.
— Защо ти е?
— Той е много богат. Дали акулата ще се подвизава дълго тук, или не — това няма много да навреди на богатството му. Разбира се, ще понесе някои загуби, но той се държи така, като че ли за него това е въпрос на живот и смърт. Не за града, а лично за него.
— Може би е заговорила съвестта му?
— Току-що разговарях с него по телефона и не останах с такова впечатление. Повярвай ми, Хари. Знам какво е съвест.
На десет мили южно от източната част на Лонг Айлънд нает риболовен катер бавно дрейфираше по течението. Зад кърмата, по водата, покрита с петна от мазут, се точеха две жици. Капитанът на катера, висок сух мъж, седеше на пейка върху подвижния мост и внимателно се взираше във водата. Долу в кубрика двамата мъже, които бяха наели катера, седяха и четяха — единият роман, а другият вестник „Ню Йорк Таймс“.
— Хей, Куинт — извика онзи с вестника, — видя ли статията за акулата-човекоядец?
— Да — отвърна капитанът.
— Какво мислиш, ще я срещнем ли?
— Не.
— Откъде знаеш?
— Знам.
— А ако тръгнем да я търсим?
— Няма да тръгнем.
— Защо?
— Изпуснахме мазут. Ще стоим тук.
Мъжът поклати глава и се усмихна.
— Ех, какво развлечение би било!
— С такава риба шега не бива — отряза капитанът.
— Далеч ли е Амити оттук?
— Малко по̀ на юг.
— Ако акулата е някъде наблизо, може и да се натъкнем на нея.
— Някога ще се срещнем. Но не днес.
Пета глава
В четвъртък сутринта беше мъгливо — влажната ниска мъгла беше толкова гъста, че имаше вкус: той бе остър и солен.
Колите се движеха бавно, с по-малка скорост от разрешената, със запалени фарове. Около обяд мъглата се разсея и по небето бавно заплуваха огромни купести облаци на белия фон на перестите. Около пет следобед облаците започнаха да се разпадат на причудливи късчета, като частите на мозайка-главоблъсканица. Слънчевите лъчи, прокрадващи се между тях, осветиха ярки сини петна върху сиво-зелената повърхност на океана.
Броуди седеше на градския плаж, опрял лакти на коленете си, за да не трепери бинокълът в ръцете му. Без бинокъл той едва-едва различаваше катера — бяло петънце, което ту се показваше, ту изчезваше в океанските вълни. И макар че катерът здраво се люлееше, силните лещи го държаха в обектив. Броуди седеше тук вече цял час. Той напрягаше зрението си, като се опитваше да види поне нещичко на борда. Накрая изруга, пусна бинокъла и той увисна на врата му.
— Здравейте, шефе — каза Хендрикс и се приближи до Броуди.
— Здравей, Ленард. Какво правиш тук?
— Минавах и видях колата ви. Какво гледате?
— Опитвам се да разбера какво прави Бен Гарднър, дявол го взел.
— Лови риба, какво друго?
— За това му плащат, но никога не съм виждал някой да лови риба по такъв идиотски начин. Седя тук цял час, а на катера няма никакви признаци на живот.
— Може ли да погледна?
Броуди му подаде бинокъла. Хендрикс го приближи до очите си и го насочи към катера.
— Наистина странно — рече той. — Откога е там?
— Цял ден. С него снощи разговарях и той ми каза, че вдига котва в шест часа сутринта.
— Сам ли е?
— Не знам. Каза, че ще се опита да склони помощника си, мисля, че се нарича Дани, но онзи имал час при зъболекаря. Надявам се, че не е тръгнал сам.