Дощя му се да хвърли слушалката. Нямаше никакво желание да повтаря сцената с майката на Кинтнър. Но той бе длъжен да се защити. Тя трябваше да знае, че не е виновен. Как може да го обвинява?
— Престани — каза той. Бен беше добър рибар. Знаеше къде отива.
— Ако ти не беше…
— Стига, Сали! — прекъсна я Броуди. — Ела на себе си.
После остави слушалката. Бе ядосан и объркан. Ядосваше се на Сали Гарднър, защото тя го обвиняваше, и се дразнеше, че изпитва подобно чувство към нея. „Ако ти не беше…“ — бе започнала тя. Ако той не бе изпратил Бен. Това искаше да му каже. Ако не беше, ако не беше… Ако бе тръгнал сам да търси акулата. Но той не е рибар. Затова изпрати Бен.
— Чу ли? — попита той и погледна Медоус.
— Не всичко. Впрочем, чух достатъчно, за да мога да разбера, че Бен Гарднър е четвъртата жертва.
— Така мисля — кимна Броуди. И започна да разказва на Медоус и на Хупър как двамата с Хендрикс се бяха качили на катера. Един-два пъти Медоус го прекъсваше с въпроси. Хупър мълчаливо слушаше, слабото му лице бе спокойно, а светлосините му очи бяха устремени към Броуди. Броуди бръкна в джоба на панталона си.
— Ето какво намерихме — каза той. — Ленард го измъкна от дървената обшивка. — Той подаде зъба на Хупър; онзи започна да го върти на дланта си.
— Какво ще кажеш, Мат? — попита Медоус.
— Бялата акула, без съмнение.
— Колко е голяма?
— Не зная точно, но трябва да е дълга пет-шест метра. Това е фантастична риба. — Той погледна Медоус. Благодаря ти, че ме повика. Цял живот щях да се занимавам с акули, а такава изобщо да не видя.
— Колко може да тежи? — попита Броуди.
— Две хиляди и петстотин — три хиляди килограма.
— Три тона! — Броуди чак подсвирна.
— А какво мислиш за последния случай? — попита Медоус.
— Съдейки по онова, което разказа началникът на полицията, акулата се е разправила и с мистър Гарднър.
— Но как? — попита Броуди.
— Вероятностите са много. Може би Гарднър е паднал зад борда, а може тя да го е завлякла във водата, което е по-допустимо. Може би кракът му се е замотал във въжето на харпуна или пък го е докопала, когато той се е надвесил зад борда.
— А как се е появил този зъб в обшивката?
— Акулата е нападнала катера.
— Но защо?
— Акулите не са много умни, шефе. Инстинктите ги управляват. При тях инстинктът за засищане на глада е много силен.
— Но това е деветметрова лодка!…
— Акулата не разсъждава какво има пред себе си. Вижда нещо голямо…
— Но това нещо не се яде.
— Тя не го знае, докато не опита. Разберете, в океана тя не се страхува от никого. Другите риби се стремят да се скрият от онези, които са по-големи от тях. Изработват си инстинкт. Но бялата акула не се крие от нищо. Тя не познава страха. Може да се държи предпазливо, ако, да речем, срещне друга, по-голяма бяла акула. Но страхът й е непознат.
— Кого нападат обикновено?
— Всичко и всекиго.
— Как така — всичко и всекиго?
— Точно така.
— Не можете ли да кажете защо плува край бреговете ни толкова дълго? — попита Броуди. — Не знам дали познавате нашите води, теченията…
— Тук съм отраснал.
— Тук? В Амити?
— Не. В Саутхамптън. Всяко лято прекарвах там — и когато бях ученик, и дори когато учех аспирантура.
— Всяко лято? Значи не сте тукашен всъщност. — Броуди много искаше да разговаря с Хупър като с равен и дори с превъзходство над този млад човек, но се получи обратното — заговори му с тон, към който неволно прибягваха коренните жители на курортните градчета. Този тон му даваше възможност да противостои на онази надменност, която — те усещаха това — се излъчваше от богатите летовници. В позата: „Ние сме прости хорица“ имаше много от социалната агресивност, която обикновено свързваше богатството с разгула, простотата с порядъчността, а бедността (до определена степен) — с честността. Броуди смяташе тази поза за отвратителна и глупава. Но той смътно чувстваше опасността, която се излъчваше от младия мъж, не можеше да разбере причината и инстинктивно се хвана за привичното държане на провинциалист, за да противостои на Хупър.
— Не се заяждайте — раздразнено го прекъсна Хупър. — Добре де, не съм се родил тук. Но съм прекарал дълго време из тези води и съм написал дисертация върху своите наблюдения. Виждам накъде клоните. Да, вие сте прав: тукашните води не са най-добрата среда, в която акулата може дълго да остане.