— Почакайте, шефе — помоли Хупър. — Вие искате да отмъстите на някаква си риба, пък каквото ще да става. Но акулата не е никакво зло. Тя не е убиец. Просто е в плен на своите собствени инстинкти. Лудост е да търсите отплата.
— Слушайте… — Броуди бе обхванат от гняв, предизвикан от унижение и отчаяние. Той разбираше, че Хупър е прав, но разбираше също така, че в тази ситуация не е толкова важно дали Хупър е прав или не.
Акулата бе станала враг. Тя се бе появила край техните брегове и бе изпратила на онзи свят двама мъже, една жена и едно дете. Жителите на Амити непременно ще искат смъртта на акулата. Нужно им е да я видят мъртва, за да се почувстват в безопасност, за да се върнат към привичния си начин на живот. Броуди го искаше повече от другите, смъртта на акулата за него би била пречистване. Хупър бе докоснал болното му място и това го бе разгневило още повече. Но той сподави гнева си и промърмори:
— Извинете.
Телефонът иззвъня.
— Вас търсят, шефе — каза Клемънтс. — Мистър Вон е.
— Дявол да го вземе, само това ми липсваше — Броуди ядосано натисна светещия бутон на селектора и вдигна слушалката.
— Слушам, Лари.
— Здравей, Мартин. Как си?
Гласът на Вон звучеше дружелюбно. „Дори твърде дружелюбно — помисли си Броуди. — Вероятно е глътнал няколко чашки.“
— По-добре не мога да бъда, Лари.
— Защо си на работа толкова късно? Търсих те у вас.
— Когато си началник на полицията и на всеки двайсет минути загива някой от твоите избиратели, не е много удобно да си клатиш краката.
— Чух за Бен Гарднър.
— Какво по-точно?
— Че е изчезнал.
— Новините в Амити се разпространяват бързо.
— Мислиш ли, че е отново акулата?
— Дали мисля! Сигурен съм.
— Мартин, какво ще правиш? — Вон хем питаше, хем настояваше.
— Хубав въпрос, Лари. Правим всичко, което е по силите ни. Закрихме плажовете. Освен това…
— Добре ми е известно.
— Какво имаш предвид?
— Опитвал ли си се някога да продадеш на здрави хора недвижим имот, който се намира в колония за прокажени?
— Не, Лари, не съм — уморено отвърна Броуди.
— Всеки ден анулирам договори. Хората се отказват да наемат вилите. От неделя насам при мен не е дошъл нито един клиент.
— И какво искаш от мен?
— Виждаш ли, помислих си… навярно ние малко преувеличаваме.
— Ти ми се подиграваш. Признай си, че ме занасяш.
— Не, Мартин. Успокой се, моля ти се. Хайде да обмислим трезво нещата.
— Аз разсъждавам трезво, но за теб не мога да кажа същото.
Последва цяла минута мълчание, после Вон продължи:
— А защо не откриеш плажовете само за празниците?
— Това е изключено. Съвършено изключено.
— Изслушай ме…
— Не, ти ме изслушай, Лари. Аз вече те послушах и заради това загинаха двама души. Когато я хванем, когато убием тази твар, тогава ще открием плажовете. А сега забрави за това.
— А ако поставим мрежи?
— Какви мрежи?
— Защо да не поставим във водата стоманени мрежи и да оградим плажа? Чувал съм, че така правели в Австралия.
„Сигурно е пиян“ — помисли си Броуди.
— Лари, бреговата линия тук е права. Искаш да проточим мрежи на протежение от десет километра покрай плажовете? Отлично. А имаш ли пари? Като начало, да речем, един милион долара?
— А ако поставим постове? Бихме могли да наемем хора, които да патрулират с лодки край брега.
— Това няма да бъде достатъчно, Лари. Какво ти става? Съдружниците отново ли те притискат?
— Моите съдружници не са твоя работа, Мартин. За бога, човече, градът загива!
— Знам, Лари — меко отвърна Броуди. — И доколкото разбирам, нищо не можем да направим. Лека нощ. — Той остави слушалката.
Медоус и Хупър станаха. Броуди тръгна да ги изпраща и когато вече отвориха вратата, Броуди изведнъж се обърна към Медоус:
— Ей, Хари, забрави си запалката.
Медоус понечи да каже нещо, но Броуди го изпревари:
— Върни се да си я вземеш, че може да изчезне. — После кимна на Хупър: — Довиждане.
Когато двамата отново влязоха в кабинета на Броуди, Медоус с недоумение извади запалката от джоба си.
— Доколкото разбрах, имаш да ми казваш нещо?
Броуди притвори вратата на кабинета.
— Възможно ли ти е да научиш нещо за съдружниците на Лари?