— Намерих онова, което търся — каза Хупър. В ръцете си държеше два големи кнехта от неръждаема стомана. Приближи до щанда и вежливо се усмихна на Елън. — Тези ще ми свършат работа. — Той постави стоката на тезгяха и подаде двайсет долара на Морис.
Елън гледаше Хупър, като се опитваше да си спомни на кого й прилича. Надяваше се, че Албърт Морис ще ги запознае, но по всичко личеше, че той няма такова намерение.
— Извинете — обърна се тя към Хупър, — трябва да ви попитам нещо.
Хупър я погледна и отново й се усмихна — приятна, дружелюбна усмивка, която омекотяваше твърдите му черти и придаваше блясък на светлосивите му очи.
— Моля — каза той. — Питайте.
— Не сте ли случайно роднина на Дейвид Хупър?
— Той е моят по-голям брат. Познавате ли Дейвид?
— Да — отвърна Елън. — По-точно познавах го. Преди много, много години той ме ухажваше. Казвам се Елън Броуди. Преди се наричах Елън Шепърд. Имам предвид по онова време.
— Но разбира се, помня ви добре.
— Не може да бъде.
— Помня ви. Не се шегувам. И ще ви го докажа. Чакайте да си спомня… Тогава бяхте подстригана по момчешки. И винаги носехте гривна с висулки. Спомням си една дълга висулка с изображението на Айфеловата кула. Често си тананикахте една песничка… как се казваше тя? „Шибум“ или нещо такова. Прав ли съм?
Елън се засмя.
— Господи, каква памет! Вече съм забравила тази песничка.
— Колко неща помнят децата! Това е просто поразително. Вие излизахте с Дейвид… колко време — две години?
— Две лета — кимна Елън. — Беше чудесно време! Напоследък не бях се сещала за това.
— А мен помните ли?
— Смътно. Спомням си само, че Дейвид имаше по-малък брат. Тогава вероятно сте били на девет или десет години.
— Да. Дейвид е с десет години по-голям от мен. Спомням си и още нещо: всички ме наричаха Мат, като че ли съм възрастен мъж, и това много ми харесваше. А вие ме наричахте Матю. Казвахте, че Матю звучи по-благородно. Вероятно съм бил влюбен във вас.
— Наистина ли? — Елън се изчерви, а Албърт Морис се засмя.
— Влюбвах се във всички момичета, с които Дейвид излизаше — каза Хупър.
— Не може да бъде!
Морис подаде рестото на Хупър, а Хупър каза на Елън:
— Отивам на пристанището. Да ви откарам ли?
— Благодаря. С кола съм. — Тя благодари на Морис и излезе. Хупър я последва.
— Значи сега сте учен — попита тя, когато излязоха на улицата.
— По стечение на обстоятелствата. Бях започнал да специализирам английски език, но после посещавах курс по биология на морските организми, просто така, от любопитство, и хоп! — хванах се на въдицата.
— Океанът ли ви привлече толкова?
— И да, и не. Винаги съм бил луд по океана. Когато бях на дванайсет или на тринайсет години за мен нямаше по-голямо удоволствие от това да взема спалния чувал, да отида на плажа и да лежа цяла нощ на пясъка, да слушам шума на вълните и да си мисля откъде ли идват и какво са срещнали по пътя си. А въдицата, на която се хванах в колежа, бяха рибите, по-точно акулите.
Елън се засмя.
— Нима човек може да се влюби в тях? Какъв ужас! Все едно да изпитваш страст към плъховете.
— Много хора мислят като вас — забеляза Хупър. — Но се лъжат. Акулите притежават всичко, което може да възбуди възторга на учения. Те са красиви, господи, колко са красиви! Акулите са невероятно чувствителни, удивително точни механизми. Грациозни са като птици и непостижимо загадъчни, повече от всяко друго живо същество на земята. Никой не знае колко дълго живеят и на какви инстинкти, с изключение на глада, се подчиняват. Съществуват повече от двеста и петдесет разновидности и да знаете само колко много се различават една от друга! Случва се ученият цял живот да се мъчи да разгадае тайните на акулата, вече е готов да направи добре обосновани изводи и изведнъж някакъв нов факт срива до основи теорията му. В продължение на две хилядолетия хората са се опитвали да открият ефикасно средство, което да отпъди акулата, но напразно. — Той млъкна, погледна Елън и се усмихна. — Извинете. Нямам намерение да ви чета лекция. Просто съм много запален, както сама виждате.
— А вие очевидно можахте да се убедите, че съм профан в тази област — каза Елън. — В Йейлския университет ли сте учили?
— Разбира се. Къде другаде? Освен един мой чичо, когото изключили от колеж в Андоувър и който след това завършил образованието си в Майами или Охайо, не знам точно, всички мъже от семейството в продължение на четири поколения са учили в Йейл. После защитих аспирантура в университета във Флорида, а след това две години преследвах акулите по целия свят.