— Сигурно е било много интересно?
— Неописуемо блаженство. Все едно да пуснат алкохолик във винарска изба. Изучавах акулите в Червено море и плавах след тях край бреговете на Австралия. Колкото повече сведения трупах, толкова по-ясно ми ставаше, че нищо не знам.
— Плавали сте след тях?
Хупър кимна.
— Главно в клетка, но понякога и без нея. Досещам се за какво си мислите. Много хора смятат, например майка ми, че си търся смъртта. Но ако човек познава работата си, не се излага на никаква опасност.
— Сигурно сте най-големият специалист по акулите в света?
— Не мисля — засмя се Хупър, — но бих искал да стана. Не съм участвал само в една експедиция и какво ли не бих дал да участвам в нея. Говоря за експедицията на Питър Гимбъл. Всичко е заснето на лента — за такова преживяване може само да се мечтае. Били са под водата с две големи бели акули — същия вид, който се е появил тук.
— Толкова се радвам, че не сте участвали в тази експедиция — каза Елън. Вероятно бихте пожелали да погледнете как изглежда отвътре пастта на някоя от онези акули. Но разкажете ми за Дейвид. Как е той?
— При него всичко е наред и в частност, и в цялост. Търговски посредник е в Сан Франциско.
— И в частност, и в цялост? Какво искате да кажете?
— Ожени се втори път. Може би познавате първата му жена — Пати Фремонт?
— Разбира се. Често играехме тенис. Тя един вид наследи Дейвид от мен. Впрочем, точно така беше.
— Живяха заедно три години и тя се увлече по някакъв голям предприемач, собственик на къщи в Антиб. Тогава Дейвид си намери друго момиче — баща й притежава контролния пакет акции на една петролна компания. Момичето е доста хубавичко и също толкова плиткоумно. Ако Дейвид притежаваше зрънце здрав разум в главата си, за нищо на света не би се разделил с вас.
Елън се изчерви и промълви:
— Много сте любезен.
— Говоря сериозно. Аз лично никога не бих постъпил така.
— А как постъпихте вие лично? Коя е щастливката, успяла да ви покори?
— Още никоя. Мисля, че момичетата просто не проумяват какъв шанс изпускат — засмя се Хупър. — Разкажете ми за себе си. Не, недейте. Сам ще се опитам да отгатна. Три деца? Прав ли съм?
— Прав сте. Не предполагах, че ми личи.
— Не, не. Нямах това предвид. Съвсем не ви личи подобно нещо. Съпругът ви — чакайте да помисля… — той е адвокат. Имате апартамент в Ню Йорк и къща в Амити. Трябва да сте много щастлива. Радвам се за вас.
Като се усмихна, Елън поклати глава.
— Не съвсем. Искам да кажа, щастлива съм естествено, но не отгатнахте всичко. Мъжът ми е началник на полицията в Амити.
Само за миг в очите на Хупър се мярна удивление. После той се плесна с ръка по челото и възкликна:
— Какъв глупак съм! Разбира се, Броуди. Не направих връзката. Но това е чудесно! Миналата вечер се запознах със съпруга ви. Изглежда момче на място.
На Елън й се стори, че долови лека ирония в гласа му, но веднага си каза: „Не изглупявай. Въобразяваш си какво ли не!“
— Колко време имате намерение да останете тук? — попита тя.
— Не знам. Зависи от акулата. Ако си отиде, и аз ще си отида.
— В Удс Хоул ли живеете?
— Недалеч от него. В Хайаниспорт. Имам малка къща на самия бряг. Обичам да живея до водата. Ако се отдалеча от океана на повече от петнайсет километра, получавам клаустрофобия.
— Съвсем сам ли живеете?
— Да, сам. Само аз, книгите ми и една стереоуредба, за която платих сума пари. А вие танцувате ли още?
— Да танцувам?
— Да. Сега си спомних. Дейвид казваше, че сте най-добрата партньорка от всички момичета, с които е ходил. Нали бяхте победителка в едно състезание по танци?
Миналото — като птица, която дълго са държали в клетка и изведнъж са пуснали на свобода — долетя при нея и закръжи над главата й. Сърцето й замря от копнеж.
— Да, това беше състезание за най-добро изпълнение на самба — каза тя. — В Плажния клуб. Бях забравила. Не, не танцувам вече. Мартин не танцува, а дори и да танцуваше, струва ми се, че вече никъде не свирят такава музика.
— Жалко. А Дейвид твърдеше, че сте били великолепна.