— Защо мислите така? — попита Броуди.
— Няма и следа от нея — отвърна Хупър. — А край брега плуват много и различни риби. Ако наблизо се намираше голямата бяла акула, всички риби щяха да изчезнат. Във всеки случай така твърдят водолазите: когато голямата бяла акула е наоколо, във водата не плува нищо друго.
— Не ме убедихте — каза Броуди. — Не дотолкова, че да открия плажовете.
Той знаеше, че след тези спокойни почивни дни, в които нямаше нито едно произшествие, Вон отново ще окаже натиск върху него. Останалите търговци на недвижими имоти и собственици на магазини също щяха да настояват да открие плажовете. Дори му се прииска Хупър да намери акулата. Тогава поне нещата щяха да бъдат определени. Сега налице бе само нейното отсъствие, а това не значеше почти нищо за полицая.
В понеделник през деня Броуди седеше в кабинета си, когато влезе Биксби и му съобщи, че Елън го търси по телефона.
— Извинявай, че те безпокоя — каза тя, — но ми се иска да се посъветвам с теб. Какво ще кажеш, ако поканим гости на вечеря? Как гледаш на тази идея?
— По какъв повод?
— Просто така, без повод. Не сме го правили цяла вечност. Дори не помня кога канихме гости за последен път.
— Аз също не помня — излъга Броуди. Твърде добре си спомняше последната вечеря, на която имаха гости: преди три години у Елън се роди идеята да възстанови връзките си с обществото на летовниците. Тя покани три двойки курортисти. Те бяха много приятни хора, но разговорът никак не вървеше и всички се чувстваха неловко. Броуди и гостите му опитваха по всякакъв начин да намерят обща тема. После гостите започнаха да разговарят помежду си, като обаче не забравяха вежливо да въвличат и домакинята в разговора, когато тя произнасяше нещо от рода на: „О, спомням си го!“ Елън бе възбудена и нервничеше. След като гостите си отидоха, Елън започна да мие съдовете и на два пъти възкликна: „Вечерта беше великолепна, нали?“ А после се затвори в банята и дълго плака.
— Какво ще кажеш? — повтори Елън.
— Не знам. Ако на теб ти се иска, добре. Кого имаш намерение да поканиш?
— На първо място, според мен, Мат Хупър.
— Защо? Той се храни в ресторанта на хотела. Храната е включена в сметката му.
— Не е там работата, Мартин. Тук той няма нито приятели, нито познати, а освен това е прекрасен младеж.
— Откъде знаеш? Нямах представа, че се познавате.
— Не ти ли казах? В петък случайно го срещнах в магазина на Албърт Морис. Сигурна съм, че ти споменах.
— Не си. Но това не е важно.
— Оказа се, че е брат на онзи Хупър, когото някога познавах. Той си спомня за мен повече, отколкото аз за него, макар че е много по-малък.
— Хм… И за кога планираш този гуляй?
— Може би утре? Не става дума за гуляй. Все пак няма да е лошо, ако поканя още няколко двойки. Може би общо шест-осем души.
— Сигурна ли си, че ще успееш да събереш толкова хора за утре?
— Разбира се. С какво може да са заети през седмицата. Най-много някой да има уговорка за бридж.
— Имаш предвид летовници? — попита Броуди.
— Да. Мат би се чувствал непринудено с тях. Какво ще кажеш за семейство Бакстър? Те са приятни хора, нали?
— Струва ми се, че не ги познавам.
— Познаваш ги, глупчо. Клем и Сиси Бакстър. Моминското й име е Давънпорт. Живеят на Скоч Роуд. Сега той е в отпуск. Тази сутрин се срещнахме на улицата.
— Добре. Щом искаш, покани ги.
— Кого още?
— Някой, с когото бих могъл да разговарям. Може би семейство Медоус?
— Мат се познава с Хари.
— Но не познава Дороти, а тя е доста приказлива.
— Добре — съгласи се Елън. — Малко местен колорит ще е от полза. А Хари винаги е осведомен за всичко.
— Нямах предвид местния колорит — рязко я прекъсна Броуди. — Те са наши приятели.
— Да, разбира се. Не исках да кажа нищо лошо.
— А ако ти е нужен местен колорит, ще го намериш до себе си в брачното ложе.
— Вече ти казах, че нямах нищо лошо предвид.
— А помисли ли за момиче? — попита Броуди. — Според мен трябва да поканиш някое младо симпатично момиче за Хупър.
Измина малко време, докато Елън отговори: