— Здравейте — поздрави го Броуди. — Влизайте.
— Здравейте — отвърна Хупър. Той протегна ръката си и Броуди я стисна.
Елън излезе от кухнята. Беше облечена в дълга пола с преливащ се ориенталски десен, официални обувки и синя копринена блузка. На шията й блестеше колие от перли — сватбеният й подарък от Броуди.
— Матю — каза тя, — радвам се, че дойдохте.
— Щастлив съм, че ме поканихте — рече Хупър и стисна ръката на Елън. — Извинете ме за този вид. Не съм взел други дрехи със себе си освен облеклото, с което работя. Но всичко е чисто, мога да се закълна.
— Не говорете глупости — каза Елън. — Изглеждате отлично. Червеното много отива на тена и на цвета на косите ви.
Хупър се засмя и се обърна към Броуди.
— Ще имате ли нещо против, ако направя подарък на жена ви?
— Какво имате предвид? — попита Броуди и си помисли: „Какъв подарък? Целувка? Кутия шоколадови бонбони? Да я щипне по носа?“
— Дреболия. Нищо особено.
— Не възразявам — отвърна Броуди, без все още да разбира защо искат разрешение от него.
Хупър пъхна ръка в джоба на джинсите си, извади малко пакетче и го подаде на Елън.
— За домакинята — каза той, — като извинение за неподходящото ми облекло.
Елън се изкиска и внимателно разопакова пакетчето. Изглежда, съдържаше някоя висулка или амулет. Беше широко около два-три сантиметра.
— Каква прелест! — възкликна Елън. — Какво е това?
— Зъб от акула — каза Хупър. — Или по-точно зъб от тигрова акула. Обкован е със сребро.
— Откъде го имате?
— От Макао. Бях там преди две години по работа. На една уличка в покрайнините има малко павилионче и в него седи още по-малък китаец. През целия си живот е лакирал зъби от акули и ги е поставял в сребърни обковки. Не можах да им устоя.
— Макао — повтори Елън. — Ако ме накарат да покажа Макао на картата, няма да мога. Там трябва да е фантастично.
— Близо е до Хонконг — обади се Броуди.
— Точно така — потвърди Хупър. — Между впрочем съществува поверие: ако имаш зъб от акула, акулата няма да те докосне. При настоящите обстоятелства си помислих, че подаръкът е подходящ.
— Разбира се — каза Елън. — И вие ли имате такъв зъб?
— Имам, но не знам как да го нося. Не обичам да нося неща на врата си, а ако го сложа в джоба на панталона си, се подлагам на двоен риск. Първо — той може да се забие в крака ми, и второ — може да пробие дупка на панталона ми. Все едно да носиш в джоба си нож с отворено острие. Ето защо практичността ми взима превес над суеверието, поне на сушата.
Елън се засмя и се обърна към Броуди.
— Мартин, мога ли да те помоля за нещо? Би ли се качил горе да ми донесеш тънката сребърна верижка от кутията за бижута? Искам още сега да си сложа зъба, който ми подари Матю.
След това се обърна към Хупър:
— Току-виж, както си вечеряме, цъфнала някоя акула.
Броуди вече се качваше по стълбите, когато Елън подвикна след него:
— Мартин, моля те, кажи на децата да слязат.
Броуди вече завиваше по коридора на горния етаж, когато дочу Елън да казва:
— Толкова ми е приятно да ви видя отново.
Броуди влезе в спалнята и седна на края на леглото.
Дишаше дълбоко, като ту стискаше в юмрук, ту разпускаше пръстите на дясната си ръка. Стараеше се да потисне гнева и объркването си, но не успяваше. Чувстваше се застрашен, сякаш в дома му бе нахълтал човек, въоръжен с безпогрешно, неосезаемо оръжие, с което той, Броуди, не би могъл да се справи: приятна външност, младост, изтънченост и главно — принадлежност към онзи свят, по който, Броуди бе уверен в това, Елън не бе престанала да копнее. Ала в началото Броуди мислеше, че Елън има намерение да използва Хупър, за да направи впечатление на останалите курортисти, то сега той разбираше, че тя самата се стреми да направи впечатление на Хупър. Но защо й е нужно това? Може би той се лъже? Най-после Елън и Хупър се познават отдавна. Може би просто преувеличава срещата между двамата отдавнашни приятели, които желаят да възобновят отношенията си? Приятели ли? Господи, та Хупър е вероятно десет или почти десет години по-млад от Елън. Какви приятели биха могли да бъдат по онова време? Познати? Едва ли. Тогава защо се прави на светска дама? „Това я унижава — помисли си Броуди, — унижава и мен, тъй като в своята игра тя може да зачеркне нашия съвместен живот.“