— Ами? — измърмори Броуди, като сядаше в креслото срещу дивана.
— Това не е всичко, татко — каза Мартин. — Намерили и цяло руло накатранена хартия.
— И една човешка кост — добави Шон.
— Казах, че приличаше на човешка кост — уточни Хупър. — Трудно беше да се установи истината. Може да е било ребро от говедо.
— Мислех, че вие, учените, лесно определяте тези неща — подметна Броуди.
— Невинаги — отвърна Хупър. — Особено ако костта прилича толкова много на ребро.
Броуди отпи голяма глътка уиски.
— Слушай, татко — подхвана Били. — Знаеш ли как делфинът убива акула?
— С пушка ли?
— Какво говориш? Блъска се в муцуната й, докато не я убие. Така каза мистър Хупър.
— Потресаващо — рече Броуди и пресуши чашата си. — Ще отида да си налея още. Кой друг иска?
— Но нали утре си на работа? — попита Елън.
— И какво от това? Не уреждаме всеки ден такива, изискани вечери.
Броуди се отправи към кухнята, но позвъняването на вратата го спря. Отвори и видя Дороти Медоус, дребна и крехка, облечена както винаги — в тъмносиня рокля и с перлено колие на шията. Зад нея стоеше някакво момиче — Броуди се досети, че това трябва да е Дейзи Уикър, — високо, стройно, с дълги прави коси. Носеше панталони и сандали. Не беше гримирана. Зад Дейзи Уикър се мержелееше фигурата на Хари Медоус, не можеш да го объркаш с никого.
— Най-после — зарадва се Броуди. — Влизайте.
— Добър вечер, Мартин — поздрави Дороти Медоус. — Сблъскахме се с Дейзи пред вратата ви.
— Дойдох пеша — каза Дейзи Уикър. — Приятно ми е да се разхождам.
— Прекрасно, прекрасно. Заповядайте, влезте. Казвам се Мартин Броуди.
— Знам. Виждала съм ви с полицейската кола. Работата ви сигурно е интересна.
Броуди се засмя.
— Всичко ще ви разкажа за нея, само да не ви приспя.
Броуди поведе Дейзи Уикър и семейство Медоус към гостната, предостави на Елън да ги запознае с Хупър, а той попита какви напитки да им приготви: уиски със сода за Хари, сода с лимонов сок за Дороти и джин с тоник за Дейзи. Наля и на себе си и започна да си отпива по малко, докато приготвяше напитките. А преди да се върне в гостната, щедро плисна уиски в чашата си и го разреди с малко лимонада.
Първо донесе напитките на Дороти и Дейзи, после се върна да вземе своята чаша и чашата на Медоус. Сръбна последна голяма глътка, преди да се присъедини към компанията, и в този миг в кухнята влезе Елън.
— Не ти ли се струва, че пиеш много? — попита тя.
— Чувствам се прекрасно — отговори той. — Не се безпокой за мен.
— Не беше много любезен.
— Нима? Струва ми се, че бях очарователен.
— Не съм на същото мнение.
Той й се усмихна и отвърна:
— Всичко това са глупости. — И докато говореше, разбра, че тя е права. Не трябваше да пие повече. После влезе в гостната.
Децата се качиха в стаята си. Дороти Медоус, която се бе разположила на дивана до Хупър, го разпитваше за работата му в Удс Хоул. Медоус се бе настанил срещу тях и мълчаливо слушаше. Дейзи Уикър седеше сама в другия край на стаята до камината и на устните й играеше лека усмивка. Броуди подаде чашата на Медоус и отиде при нея.
— На какво се усмихвате? — попита той.
— Усмихвам ли се? Не съм забелязала.
— Спомнихте си нещо забавно?
— Не. Просто ми е интересно. Никога не съм била в дома на полицай.
— И какво очаквахте да видите? Решетки по прозорците? Караул на входа?
— Не, не. Просто ми е любопитно.
— И до какъв извод стигнахте? Обикновен, нормален дом, като у всеки друг човек. Така ли?
— Да… в известен смисъл.
— Какво искате да кажете?
— Не, нищо особено.
Тя отпи от чашата си и попита:
— Харесвате ли професията си?
Броуди не можеше да твърди със сигурност дали във въпроса й има враждебност, или е безобиден.
— Да — отвърна той. — Работата ми е хубава и има определен смисъл.
— Какъв смисъл?
— Не знаете ли? — каза той, леко раздразнен. — Поддържам реда.
— Не се ли чувствате отчужден?
— Но защо, дявол да го вземе, трябва да се чувствам отчужден? От кого?
— От хората. Искам да кажа, че главният смисъл на вашето съществуване е да говорите на хората какво не бива да вършат. Нима това не ви кара да се чувствате различен от другите?