— Добре, че ме е нямало там — заяви Броуди. — Щях да ви арестувам за подронване моралните устои на старата госпожица.
Поднесоха кафето в гостната. Броуди предложи да пият нещо по-силно, но всички отказаха с изключение на Медоус.
— Една малка чашка коняк, ако ви се намира — кимна той.
Броуди погледна въпросително Елън.
— Мисля, че е в бюфета — каза тя.
Броуди наля на Медоус и си помисли дали да не налее и на себе си. Въздържа се. Реши, че не бива да изкушава съдбата.
Малко след десет часа Медоус започна да се прозява.
— Дороти, мисля, че трябва да потегляме — подкани той жена си. — Утре ще ми е трудно да изпълня гражданския си дълг, ако се задържим до късно.
— Аз също трябва да тръгвам — каза Дейзи. — В осем съм на работа. Наистина, не мога да твърдя, че напоследък търговията в магазинчето върви.
— Не само при вас е тъй, мила моя — въздъхна Медоус.
— Знам. Но когато работиш за комисионни, го чувстваш много осезателно.
— Да се надяваме, че лошото е вече зад гърба ни. Ако съм разбрал правилно нашия експерт, то по всяка вероятност този левиатан вече ни е напуснал. — Медоус се надигна от стола.
— Това е само мое предположение — каза Хупър. Той също стана. — Време е.
— О, не си тръгвайте! — възкликна Елън. — В гласа й прозвуча отчаяна молба. После се смути и бързо добави: — Още е само десет часът.
— Така е — каза Хупър, — но ако утре времето е хубаво, бих искал да стана по-рано и да изляза в океана. Освен това аз съм с кола и мога да закарам Дейзи у дома й.
— Би било прекрасно — рече Дейзи. Както обикновено, гласът й беше равен и безизразен.
— Семейство Медоус биха могли да я закарат с тяхната кола — предложи Елън.
— Вярно — каза Хупър. — Но аз наистина трябва да тръгвам, за да мога да стана рано. Все пак, благодаря ви за предложението.
Те се сбогуваха на входа — взаимни благодарности, обичайните за случая комплименти. Хупър си тръгна последен и когато протегна ръка на Елън, тя я взе в двете си ръце и каза:
— Много ви благодаря за зъба от акула.
— Няма защо. Радвам се, че ви хареса.
— Благодаря ви и задето бяхте толкова внимателен с децата. Те бяха очаровани от вас.
— На мен също ми беше приятно да се запозная с тях. Може би тук има пръст съдбата. Струва ми се, че бях колкото Шон, когато ви видях за първи път. Но вие почти не сте се изменили.
— А вие безспорно сте се изменили.
— Надявам се, че е така. Никак не ми се ще цял живот да си остана деветгодишно момченце.
— Ще се видим ли пак, преди да заминете?
— Разбира се.
— Прекрасно — тя пусна ръката му. Той бързо пожела лека нощ на Броуди и се отправи към колата си.
Елън стоеше на вратата, докато и последната кола не излезе на шосето. После загаси външната лампа и мълчешком започна да прибира от масата чашите за кафе и пепелниците. Броуди занесе купа чинийки за десерт в кухнята и ги сложи в мивката.
— Е, всичко мина добре. — Броуди произнесе тези думи просто така, без да има нещо предвид.
— Само че ти нямаш никаква заслуга за това — рязко отвърна Елън.
— Какво?
— Държа се отвратително.
— Аз? — Той бе искрено учуден от злобата в гласа й. — По едно време се чувствах зле, но мислех, че…
— През цялата вечер, от началото до края, ти беше отвратителен.
— Не говори глупости!
— Ще събудиш децата.
— Не ми пука. Няма да ти позволя да изливаш злобата си върху мен и да ме правиш за посмешище!
Елън горчиво се усмихна.
— Виждаш ли? Продължаваш.
— Какво значи „продължаваш“? Какво искаш да кажеш?
— Не желая да разговаряме за това.
— Ах, така ли? Ти не желаеш да разговаряш за това? Слушай… е, добре, не бях прав за това проклето месо. Не биваше да избухвам. Извини ме. Сега…
— Казах ти, че не желая да разговаряме за това!
Броуди беше готов да се нахвърли върху нея, но се сдържаше, беше изтрезнял дотолкова, че да разбира: освен смътни подозрения, нямаше основания да обвинява жена си, при това Елън всеки миг щеше да се разплаче. А сълзите й, независимо дали бяха пролени от възторг или от яд, го караха да се чувства объркан. Ето защо той продума само:
— Е добре. Извини ме за всичко. — После излезе от кухнята и се заизкачва по стълбите.
В спалнята, когато се разсъбличаше, внезапно му мина през ум, че за всички тези неприятности, за цялата бъркотия е виновна рибата, безмозъчната твар, която той дори не бе виждал. Тази нелепост го накара да се усмихне.