Броуди се тръшна в постелята и почти в същия миг, едва докоснал с глава възглавницата, потъна в дълбок сън.
Младо момче и приятелката му пиеха бира в единия край на дългия бар от махагоново дърво в „Мечката Ранди“. Момчето беше на осемнайсет години, син на аптекаря в Амити.
— Все някога трябваше да му кажеш — проговори момичето.
— Знам. И когато му кажа, той ще започне да ругае.
— Грешката не е твоя.
— Знаеш ли какво ще ми каже? Че е моя. Трябваше да направя нещо и тогава щяха да ме оставят и да уволнят някой друг.
— Но те изхвърлиха толкова много момчета!
— Но и много оставиха.
— Как избраха кого да оставят?
— Нищо не казват. Само заявиха, че нямат толкова много посетители, та да държат голям персонал, затова ще освободят някои от нас. Господи, старият ще продъни тавана от викове!
— Защо не им се обади? Сигурно познава някого там. Ако каже, че имаш нужда от пари, за да продължиш да учиш в колежа…
— Няма да го направи. Не обича да моли. — Момчето изпи бирата си. — Има само едно нещо, което мога да направя. Да играя на комар.
— О, Майкъл, недей. Опасно е. Може да те вкарат в затвора.
— Това се казва избор, нали? — подхвърли кисело момчето. — Колеж или затвор.
— И какво ще кажеш на баща си?
— Не знам. Може би ще му кажа, че се занимавам с продажба на колани.
Осма глава
Броуди се събуди внезапно, като че ли от удар, с предчувствие за нещо лошо. Той бързо протегна ръката си да докосне Елън, но нея я нямаше в леглото. Надигна се и видя, че тя седи на креслото до прозореца. Дъждът се плискаше в стъклата и той чу как вятърът свисти в листата на дърветата.
— Отвратителен ден, а? — промълви Броуди. Тя не отговори, а продължи внимателно да наблюдава капките, които се стичаха по стъклото. — Защо си станала толкова рано?
— Не ми се спеше.
Броуди се прозя.
— Не мога да кажа същото за себе си.
— Няма нищо чудно.
— О, господи, пак започваш.
Елън поклати глава.
— Не. Извинявай. Аз просто така. — Гласът й беше тъжен и унил.
— Какво има?
— Нищо.
— Е, както искаш.
Броуди стана от леглото и отиде в банята.
В кухнята слезе вече обръснат и облечен. Момчетата привършваха закуската си, а Елън му пържеше яйце.
— Деца, какво ще правите в този гаден ден? — попита той.
— Ще чистим косачките за трева — отговори Били, който през лятото работеше при местния градинар. — Да знаеш как мразя дъждовните дни!
— А вие? — Броуди се обърна към Мартин и Шон.
— Мартин ще ходи в Юношеския клуб — каза Елън, — а Шон ще прекара деня у семейство Сантос.
— Ами ти?
— Имам целодневно дежурство в болницата. Добре, че ми напомни: няма да се върна за обяд. Ще можеш ли да хапнеш в града?
— Разбира се. Не знаех, че в сряда работиш цял ден.
— Невинаги. Но едно от момичетата се разболя и аз обещах да я заместя.
— Така ли?
— Ще се върна за вечеря.
— Отлично.
— Впрочем не би ли могъл да закараш Шон и Мартин? Бих искала да купя някои неща на път за болницата.
— Разбира се.
— На връщане аз ще ги прибера.
Броуди и двете по-малки момчета тръгнаха първи. След тях и Били, облечен в дъждобран, който го скриваше от глава до пети, потегли на велосипеда си.
Елън погледна стенния часовник в кухнята. Осем без няколко минути. Дали не е още много рано? Възможно е. Но трябва да го завари в хотела, преди да е тръгнал нанякъде, където няма да може да го открие. Протегна напред дясната си ръка, опита се да укроти треперенето на пръстите си, но това й се удаваше трудно. Сама се усмихна на нервността си. „Не ставаш за ролята на безпътна жена“ — прошепна си тя. Качи се в спалнята, седна на леглото и взе зеления телефонен указател. Когато откри номера на хотел „Гербът на Абелард“, сложи ръка на телефона и след кратко колебание вдигна слушалката от вилката и набра номера.
— „Гербът на Абелард“.
— Свържете ме със стаята на мистър Хупър, моля. Мат Хупър.
— Една минута… Хупър… Да, тук е. Вътрешен четиристотин и пет. Свързвам ви.
Елън чу как телефонът иззвъня веднъж, после още един път. Чуваше ударите на сърцето си и виждаше как веничката на дясната й китка пулсира. „Остави слушалката — каза си тя, — остави я. Още не е късно.“