— Веднага, щом ти отиде на работа.
— Не каза ли какво ще прави?
— Каза… каза, че навярно ще работи на катера, струва ми се. Не мога да ти кажа с точност, не си спомням.
— Така ли? Странно.
— Какво странно има?
— На път за вкъщи се отбих в пристанището. Началникът на пристанището ми каза, че не го е виждал цял ден.
— Може би Хупър се е отказал?
— Сигурно се забавлява някъде с Дейзи Уикър.
Девета глава
В четвъртък сутринта повикаха по телефона Броуди на дневно съвещание при Вон в общинския съвет. Той се досещаше за причината: вдругиден бе Четвърти юли. Денят на независимостта, и старейшините на града искаха плажовете да бъдат открити. Преди да излезе от полицейския участък и да се запъти към общината, Броуди бе вече премислил и претеглил всички „за“ и „против“.
Разбираше, че възраженията му са продиктувани от интуицията, от повишената предпазливост и чувството за вина, което не му даваше покой. Но Броуди беше убеден, че е прав. Откриването на плажовете нямаше да реши проблемите на Амити. Всички щяха да бъдат въвлечени в хазартна игра, при това нито местните жители, нито Броуди можеха да разчитат на успех. Никой не знаеше със сигурност дали акулата си е отишла. Участниците в тази опасна игра можеха да се надяват най-много на равен резултат, и то временно. Но в един прекрасен ден щяха да претърпят поражение, Броуди бе уверен в това.
Сградата на общината се намираше на ъгъла на Главната улица и Уотър Стрийт — там, където Главната улица свършваше и образуваше буквата „Т“ с Уотър Стрийт. Тя всъщност оформяше горната част на тази буква, образувана от двете улици. Бе внушителна постройка, с две колони пред входа, в стил, характерен за края на осемнайсети век, изградена от червени тухли и опасана с бели кантове. Отпред на тревата беше поставена гаубица от времето на Втората световна война — паметник на местните жители, участници във войната.
Сградата бе построена като подарък на града в края на двайсетте години от собственика на инвестиционна банка, неизвестно защо уверен, че ще дойде ден, когато Амити ще стане търговски център в източната част на Лонг Айлънд. Той смяташе, че старейшините на града трябва да заседават в сграда, подобаваща на високото им положение, а не в задушните стаи над ресторанта „Мелницата“, където преди това се решаваха съдбините на Амити. (През февруари 1930 година този банкер-безумец, който не бе съумял да предвиди не само бъдещето на Амити, но дори и своето собствено бъдеще, се опита да си вземе сградата обратно, като твърдеше, че я бил предоставил за временно ползване, но не успя.)
Стаите бяха точно толкова нелепо помпозни, колкото и самото здание. Огромни, с високи тавани, всяка една с причудливи полилеи, различни във всяко помещение. Тъй като не искаха да правят вътрешно преустройство и да преграждат стаите, старейшините на града продължаваха да ги тъпчат с все повече и повече служители. Само кметът все още прекарваше непълния си работен ден във величествена самота.
Кабинетът на Вон беше разположен на втория етаж в ъгловата част на кметството, прозорците гледаха на югоизток и от тях се откриваше забележителна панорама на града, а в далечината се простираше Атлантическият океан.
Секретарката на кмета Джанет Съмнър, цветуща хубавица, седеше на бюрото си пред вратата на кабинета. Броуди я виждаше рядко, но изпитваше към нея бащинска нежност и не можеше да разбере защо все още не се е омъжила — беше вече на двайсет и шест години. Преди да влезе при Вон, Броуди имаше навик да я пита как върви любовта. Но днес каза само:
— Всички ли са тук?
— Всички поканени.
Броуди се запъти към кабинета, но Джанет го спря:
— Дори не поискахте да узнаете с кого излизам напоследък?
— Разбира се, че искам — каза той, като се спря и й се усмихна. — Извинете. Днес в главата ми всичко е объркано. Та кой е той?
— Никой. Почивам си. Но ще ви призная нещичко — тя понижи глас и се наведе към него. — Нямам нищо против да пофлиртувам с мистър Хупър.
— И той ли е тук?
Джанет кимна с глава.
— Интересно, кога ли са го избрали в общинския съвет?
— Не знам — отвърна тя. — Но той е истински симпатяга.
— За съжаление, Джан, вече е зает.
— От кого?
— От Дейзи Уикър.
Джанет се изсмя.
— Какво смешно има? Току-що разбих сърцето ви.