— Знам, знам — прекъсна го нетърпеливо Вон. — Но ние сме длъжни да предприемем нещо. Не можем да стоим със скръстени ръце и да чакаме волята божия. Бог няма да напише на небето: „Акулата си отиде.“ Трябва да претеглим фактите и да вземем решение.
Броуди кимна.
— Разбирам. И какво още ще каже нашият умник?
— Но какво ви става — учуди се Хупър. — Просто ме помолиха да споделя съображенията си.
— Да, да — измърмори Броуди. — Разбира се. И все пак?
— Нищо ново. Нямаме никакви основания да предполагаме, че акулата е още тук. Аз не съм я виждал. Бреговата охрана също. На дъното на океана всичко е постарому. Гемиите не изхвърлят отпадъци във водата. Рибата се държи както обикновено. Едва ли нещо наоколо би привлякло гостенката ни.
— Но преди насам никога не е имало акули, нали? А ето че се появи.
— Прав сте. Но аз не мога да обясня този факт. Съмнявам се дали някой друг би могъл да го стори.
— Искате да кажете, че такава е волята божия?
— Може би.
— И че ние сме безсилни, а, Лари?
— Не разбирам накъде биеш, Мартин — каза Вон. — Все пак сме длъжни да вземем някакво решение. Според мен има само един начин.
— Решението вече е взето — каза Броуди.
— Можеш да смяташ, че е взето.
— А ако има жертви? Кой ще поеме отговорността този път? Кой ще дава обяснение на майките, на жените, на мъжете на онези, които акулата ще разкъса? Кой ще им каже: играхме „ва банк“ и загубихме?
— Не бъди такъв песимист, Мартин. Когато му дойде времето, ако изобщо дойде, а аз се обзалагам, че нищо няма да се случи — тогава ще решаваме.
— Дявол да го вземе! Омръзна ми да ме обливат с потоци от словесна мръсотия заради теб!
— Почакай, Мартин.
— Въпросът е сериозен. Ако искаш да откриеш плажовете, поеми сам отговорността.
— За какво говориш?
— За това, че докато аз съм началник на полицията и отговарям за безопасността на хората, плажовете ще останат закрити.
— Виж какво ще ти кажа, Мартин — проговори Вон. — Ако по време на празниците плажовете останат пусти, ти няма дълго да се задържиш на поста си. И не те заплашвам. Само те предупреждавам. Този сезон все някак още можем да се измъкнем. Но трябва да заявим на всички, че тук е безопасно. Двайсет минути след като в града научат, че забраняваш да открием плажовете, ще те заплюят, ще те овалят в катран и пера и ще те изхвърлят оттук. Съгласни ли сте с мен, господа?
— Разбира се — каза Кацулис. — Дори ще помагам.
— Избирателите ми са без работа — каза Лопес. — А ако не получат работа, ще изхвърлят и вас.
— Можете да ме махнете, когато ви е удобно — решително каза Броуди.
Вътрешният телефон върху бюрото на Вон зазвъня. Той стана и с раздразнен вид отиде в другия край на кабинета си. Вдигна слушалката.
— Нали помолих никой да не ме безпокои? — рязко попита кметът. Последва минута мълчание. — За теб е — той подаде слушалката на Броуди. — Джанет казва, че е бързо.
— Можеш да поговориш тук, а ако искаш, върви в приемната.
— Ще отида в приемната — отвърна Броуди, като се мъчеше да отгатне какво ли толкова се е случило, че да го повикат от заседание на общинския съвет. Акулата? Той излезе от кабинета и затвори вратата зад себе си. Джанет му подаде телефонната слушалка, но преди да успее да натисне светещия бутон, Броуди я попита:
— Кажете ми, тази сутрин Лари звънил ли е на Албърт Морис и на Фреди Браун?
Джанет отвърна очи.
— Наредено ми е на никого да не казвам.
— Отговорете ми, Джанет. Трябва да знам.
— А вие ще кажете ли някоя добра дума за мен на красавеца, който е сега в кабинета?
— Става.
— Не. Обади се само на четирима души и те всички са сега при него.
— Натиснете бутона.
Джанет го натисна и Броуди изрече в слушалката:
— Броуди слуша.
В кабинета си Вон видя, че светлинката престана да мига, внимателно сне пръста си от вилката и прикри слушалката с длан. Той огледа присъстващите — не го ли осъждат за постъпката му? Но всички отвърнаха очи, дори Хупър, който реши, че колкото по-малко се намесва в делата на общинските власти на Амити, толкова по-добре.
— Обажда се Хари, Мартин — каза Медоус. — Знам, че си на съвет и нямаш време. Ето защо само ме слушай. Ще бъда кратък. Лари Вон е потънал до уши в дългове.
— Не може да бъде!
— Казах ти — само ме слушай. Това, че има дългове, още нищо не значи. Важно е другото — кому е задлъжнял. Много отдавна, може би преди около двайсет и пет години, преди Лари да се замогне, жена му се разболя. Нямам представа от какво, но състоянието й беше тежко. А лечението струваше скъпо. Не мога да си спомня точно как беше, но ми се струва, че тогава Лари разправяше как някакъв приятел му помогнал — дал му заем и Лари се оправил. Ставаше дума за няколко хиляди долара. Вон спомена и името на кредитора си. Бих пропуснал думите му покрай ушите си, но той ми каза също, че този човек с охота помагал на хората, изпаднали в беда. А тогава аз бях още млад и също се нуждаех от помощ. Ето защо записах името на приятеля му и сложих бележката в картотеката си. Никога не ми бе идвало наум да я потърся, докато ти не ме помоли да разузная това-онова: Приятелят на Лари се нарича Тино Русо.