— Трябва да позвъня на Хупър — каза той на Елън. — Къде е телефонният указател?
— Шест-пет-четири-три — отговори Елън.
— Какво е това?
— „Гербът на Абелард“. Номерът на телефона му е шест-пет-четири-три.
— Откъде знаеш?
— Лесно запомням телефонни номера. Известно ти е.
На него наистина му беше известно и се изруга наум за глупавата уловка. Набра номера и в слушалката се разнесе млад мъжки глас:
— „Гербът на Абелард“ — отговаряше нощният портиер.
— Мистър Хупър, моля.
— Извинете, не знаете ли номера на стаята му, сър?
— Не. — Броуди прикри слушалката с длан и попита Елън:
— Не знаеш ли случайно номера на стаята му?
Тя само го погледна и отрицателно поклати глава.
— Намерих го — каза портиерът. — Четири-нула-пет.
Телефонът иззвъня два пъти, преди Хупър да вдигне слушалката.
— Обажда се Броуди.
— Да. Добър вечер.
Броуди се бе вторачил в стената — стараеше се да си представи как изглежда стаята на Хупър. Пред очите му се появи малка тъмна мансарда, разтурено легло, петна по чаршафите, дъх на разгорещени от похот тела. Внезапно му се стори, че полудява.
— Мисля, че утре ще ни се наложи да поработим — каза той. — Прогнозата е добра.
— Да, знам.
— Тогава нека се срещнем на пристанището.
— В колко часа?
— Около девет и половина. Едва ли някой ще влезе във водата по-рано.
— Добре. В девет и половина.
— Прекрасно. Впрочем — поинтересува се Броуди, — как вървят работите ви с Дейзи Уикър?
— Какво?
Броуди съжали, че зададе този въпрос.
— Нищо. Просто любопитствам. Питах дали сте се разбрали с нея, или не?
— Хм… Защо се интересувате? Нима сте служебно задължен да се грижите и за интимния живот на хората си?
— Извинете. Забравете моята неволна нетактичност. — Броуди остави слушалката. Лъжец, помисли си той. Но какво става, дявол да го вземе?
Той се обърна към Елън:
— Исках да те попитам… Мартин говореше нещо за пикник на брега на океана. Кога ще бъде?
— Още не сме решили — отвърна тя. — Просто си помечтахме.
— Така ли? — Той продължи да я гледа, но тя отвърна поглед встрани. — Трябва да си лягаш.
— Защо?
— Не се чувстваш добре. И вече за втори път миеш една и съща чаша. — Той извади една бира от хладилника. Дръпна силно металическото ухо и то се счупи.
— Дявол да го вземе! — изруга Броуди; хвърли кутията в кошчето за боклук и бързо излезе от кухнята.
В събота по обяд Броуди се бе изправил на върха на една дюна и наблюдаваше плажа, простиращ се под Скоч Роуд; чувстваше се наполовина таен агент, наполовина идиот. Носеше риза с къси ръкави и бански гащета — беше ги купил специално за дежуренето си на брега. Броуди се дразнеше от вида на собствените си крака, с белезникав тен, почти без косми. Искаше да дойде на плажа заедно с Елън, тогава нямаше да се чувства като бяла врана, но жена му не пожела и заяви, че докато го няма вкъщи през почивния ден, тя ще се заеме с домакинството. В плажната му чанта, която беше до него на пясъка, имаше бинокъл, портативна радиостанция, две кутии бира и сандвич, обвит с целофан. „Флика“ бавно се движеше на изток приблизително на четвърт или половин миля от брега. Загледан в катера, Броуди си каза: „Поне знам къде се намира Хупър в момента.“
Бреговата охрана се оказа права: денят обещаваше да бъде прекрасен, безоблачен, топъл, откъм морето подухваше лек ветрец. На плажа беше пусто. Десетина юноши се бяха разположили както обикновено на отделни групички. Няколко двойки дремеха по пясъка — лежаха неподвижно като мъртви; като че ли и най-малкото движение можеше да им попречи да получат желания тен. Някакво семейство се бе настанило около един мангал с дървени въглища, поставен направо на пясъка, и до ноздрите на Броуди достигна ароматът на печено месо.
Никой още не бе влязъл във водата. На два пъти родители заведоха децата си да попляскат във водата до самия бряг, но след няколко минути — дали им бе доскучало да стоят, или пък се страхуваха от акулата — наредиха на децата да излязат от водата.
Броуди дочу шум от стъпки по тревата зад себе си и се обърна. Мъж и жена на около петдесет години, и двамата доста пълни, с труд се изкачваха по дюната, като дърпаха за ръка две хленчещи хлапета. Мъжът носеше панталони в цвят каки, фланелка и гуменки. Жената бе облечена в къса шарена рокля, която откриваше повехналите й бедра. В ръката си държеше чифт сандали. По-надолу, на Скоч Роуд, бе паркиран автомобил с каравана.