— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Броуди, когато двойката се изкачи на върха на дюната.
— Това ли е въпросният плаж? — поинтересува се жената.
— Кой плаж търсите? Градският се намира…
— Този, същия — мъжът измъкна карта от джоба си. Той говореше с акцент, който показваше, че живее в Куинсбъро. — Отбихме от двайсет и седмо шосе и карахме само напред. Това е мястото.
— А къде е акулата? — попита едно от децата, дебело тринайсетгодишно момче. — Ти каза, че ще отидем да видим акулата.
— Млъкни — прекъсна го баща му. После се обърна към Броуди:
— А къде е знаменитата акула?
— Каква акула?
— Онази, която разкъсала трима души. Съобщиха го по телевизията по три различни канала. Тук имало акула-човекоядец. Точно тук.
— Имаше акула. Но вече я няма — отвърна Броуди. — И ако ни провърви, няма да се върне повече.
Една минута мъжът гледаше Броуди от упор и после изръмжа:
— Изминахме толкова път, за да видим акулата, а вие ни разправяте, че си е отишла? По телевизията съобщиха съвсем друго нещо.
— С нищо не мога да ви помогна — отвърна Броуди. — Не знам кой ви е казал, че ще видите тази твар. Акулите не излизат на брега просто така, за да ви стиснат ръка.
— Стига си ме правил на глупак, приятелю.
Броуди се изпъчи.
— Слушайте, мистър — продума натъртено той и извади бележника си, напъхан в коланчето на плувките: разгърна го така, че мъжът да може да види полицейската му значка. — Аз съм началник на градската полиция. Не знам кой сте вие и за какъв се смятате, но нямате право да влизате в частните плажове на Амити и да хулиганствате. Сега казвайте какво ви трябва или се измитайте оттук.
Мъжът веднага се сви.
— Извинете — рече той. — За всичко е виновно това бясно движение по шосетата. Пък и хлапетата непрекъснато ми скимтяха на главата. Мислех, че ще ни се удаде да видим акулата. Заради нея се домъкнахме чак дотук.
— Пътували сте два часа и половина само за да видите акулата? Но защо?
— Нали трябва да се занимаваме с нещо. Миналата неделя отидохме в резервата „Джънгъл Хабитат“. Тоя път се канехме да пътуваме по крайбрежието на Джърси. Но чухме за акулата. Децата никога не са виждали акула.
— Надявам се, че днес няма да мотат да я видят.
— Това се казва лош късмет — каза мъжът.
— А ти казваше, че ще видим акулата — захленчи едното момченце.
— Млъкни, Бени! — Мъжът отново се обърна към Броуди. — Може ли да хапнем тук?
Броуди знаеше, че би трябвало да ги изпрати на градския плаж, но паркирането там бе разрешено само за жители на Амити и тези гости трябваше да оставят караваната си на километър-два от брега. Затова Броуди каза:
— Може, заповядайте. Ако някой възрази, ще трябва да си отидете, но днес едва ли ще има много хора тук. Добър апетит. Само че не хвърляйте отпадъци по пясъка — нито найлонов плик, нито загасена клечка кибрит, иначе ще ви глобя.
— Добре — обеща главата на семейството. — Взе ли термоса? — обърна се той към жена си.
— Забравих го в колата — каза тя. — Не мислех, че ще останем тук.
— Дяволска работа! — Мъжът уморено се заспуска надолу по дюната. Жената и двете деца се отдалечиха на двайсет-трийсет метра от Броуди и седнаха на пясъка.
Броуди погледна часовника си: дванайсет и четвърт. Пъхна ръка в плажната си чанта и измъкна портативната радиостанция. После натисна копчето и каза:
— Чуваш ли ме, Ленард?
Почти в същия миг се разнесе резкият, изкривен от микрофона глас на Хендрикс:
— Чувам, шефе. Приемам.
Хендрикс се бе доброволно съгласил да стърчи цялата събота и неделя на градския плаж. „Скоро ще станеш редовен посетител на плажа“ — му бе казал Броуди, когато Хендрикс пожела да дежури. В отговор Хендрикс се бе засмял: „Разбира се, шефе, ако живееш в такъв град като нашия, грехота е да не се погрижиш за тялото си.“
— Как е при теб? — попита Броуди. — Всичко наред ли е?
— Нищо особено. Само че се чудя на нещо. През цялото време при мен идват някакви хора и ми предлагат билети. Приемам.